Ето го. Полуизлегнат в легло от пръст, с вдигнато към вратата лице, с посърнали и изпълнени с болка очи. Веднага разбра, че умира. Нейният Ансел умираше. Отново си помисли за кучетата, които спяха тук, Пап и Герти, скъпите два санбернара, които бе обичала повече от домашни любимци, които той бе убил и чието място по своя воля беше заел, за… да… за да спаси Ан-Мари и децата.
И тогава разбра. Той имаше нужда да нарани някой друг, за да съживи себе си. За да живее.
Потръпна на лунната светлина, загледана в страдащото същество, в което се бе превърнал мъжът ѝ.
Той я искаше, искаше тя да му се отдаде и тя го знаеше. Чувстваше го.
Ансел издаде беззвучен гърлен стон. Сякаш се изтръгна дълбоко от празния му стомах.
Не можеше да го направи. Ан-Мари заплака, докато затваряше вратите на сайванта. Притисна ги с рамо и го остави там, затворен като труп. Не напълно жив, но още не и мъртъв. Вече бе твърде слаб, за да разбие вратите. Чу само поредния отчаян стон.
Точно прокара първата намотка на веригата през дръжките на вратата, когато чу стъпки по чакъла зад себе си. Ан-Мари замръзна. Представи си как полицаят се връща. Стъпките продължиха и тя се обърна.
Беше старец с оредяла коса. Носеше риза с твърда яка, отворена жилетка и размъкнати рипсени панталони. Съседът отсреща. Същият, който беше извикал полицията, вдовецът г-н Отиш. От този тип съседи, които си палят листата на улицата така, че пушекът да духа в твоя двор. Човек, когото никога не виждаха и не чуваха, освен ако възникнеше проблем, за който той подозираше децата.
— Вашите кучета стават все по-изобретателни в начините си да ме държат буден — каза г-н Отиш.
Присъствието му, като натрапил се призрак в кошмар, я обърка. Кучетата?
Говореше за Ансел. Шума, който вдигаше нощем.
— Ако имате болно животно, трябва да го закарате на ветеринар, за да го излекуват или приспят.
Твърде стъписана беше, за да отговори. Той се приближи, слезе от алеята, стъпи на тревата в задния двор и погледна с презрение към сайванта.
Отвътре се чу хриплив стон.
Лицето на г-н Отиш се сбръчка от отвращение.
— Ще направите нещо за тези псета или още сега ще извикам отново полицията.
— Не! — Страхът се изтръгна от нея преди да успее да го затаи.
Той се усмихна, изненадан от уплахата ѝ и зарадван от усещането за власт, които му даваше тя.
— Какво възнамерявате да направите тогава?
Устата ѝ се отвори, но не можа да измисли какво да отговори.
— Аз ще… Ще се погрижа… Не знам как.
Той погледна към задната веранда, заинтригуван от запалената лампа в кухнята.
— Стопанинът на къщата тук ли е? Бих предпочел да говоря с него.
Тя поклати глава.
От сайванта се чу нов болезнен стон.
— Ами няма да е зле много скоро да предприемете нещо с тези помияри, щото иначе ще го направя аз. Всеки, който е отраснал във ферма, госпожо Барбур, ще ви каже, че кучетата са животни за работа и нямат нужда от глезотии. Много по-добре за тях е да познават жилото на бича, вместо потупването на ръката. Особено пък такава мързелива порода като санбернарите.
Нещо от думите му достигна ума ѝ. Кучетата…
Жилото на бича.
Основната причина да вдигнат онази измишльотина в сайванта с веригата и железния пилон бе, защото Пап и Герти бяха избягали няколко пъти… а веднъж, неотдавна… Герти, любимката и на двамата, доверчивата Герти, се бе върнала вкъщи с пребити крака…
… сякаш някой я беше бил с прът.
И в този миг обикновено свенливата и отстъпчива Ан-Мари Барбур загуби всичкия си страх. Погледна този човек, това гадно малко сбръчкано подобие на човек, и ѝ се стори, че було се надигна от очите ѝ.
— Вие — каза тя. Брадичката ѝ трепереше, но вече не от страх, а от гняв. Вие направихте онова. На Герти. Вие я наранихте…
Очите му примигаха за миг, несвикнал да му се опълчват. Вината му веднага пролича.
— Ако съм го направил аз — заяви той, възвърнал самоувереността си, — сигурен съм, че си го е заслужил.
Омразата на Ан-Мари изригна изведнъж. Всичко, което беше таила през тези няколко дни. Заминаването на децата… погребването на мъртвите кучета… тревогата за страдащия ѝ съпруг…
— Тя — просъска Ан-Мари.
— Какво?
— Тя. Герти е тя.
От сайванта долетя поредния треперлив стон.
Нуждата на Ансел. Жаждата му…
Разтреперана отстъпи назад. Уплашена не от него, а от това ново чувство на гняв.
— Искате ли да видите сам? — чу се да казва Ан-Мари.