— Какво да им гледам?
Силуетът на бараката зад гърба ѝ също напомняше на присвил се звяр.
— Ами, хайде. Искате шанс да ги укротите, нали? Вижте какво може да се направи.
Взря се в нея възмутен. Предизвикаше го жена!
— Не говорите сериозно.
— Искате да оправите нещата, нали? Искате мир и спокойствие? Ами хайде, направете го! — Изтри слюнката от брадичката си и размаха мокрия си пръст към него. — Направете го тогава!
Г-н Отиш я изгледа продължително.
— Другите са прави. Вие наистина сте луда.
Кимна му злобно ухилена, а той тръгна към ниските дървета, ограждащи двора им. Хвана един тънък клон, изви го и задърпа силно, докато го откърши. Опита го, заслуша се как свисти във въздуха и доволен пристъпи към вратите.
— Искам да знаете — каза г-н Отиш, — че го правя повече заради вас, отколкото за себе си.
Ан-Мари затрепери, докато гледаше как измъква веригата през дръжките на вратата. Крилата започнаха да се отварят, а г-н Отиш стоеше достатъчно близо, за да е в обсега на веригата, закачена за железния прът.
— Е? — каза той. — Къде са тези зверове?
Ан-Мари чу нечовешкото ръмжене, а после веригата на нашийника задрънча подобно на разсипани монети. Вратите се разтвориха широко, г-н Отиш пристъпи напред и смаяният му вик секна моментално. Тя се хвърли срещу вратите, за да ги затвори, докато борещият се г-н Отиш ги блъскаше отвътре. Дръпна веригата през дръжките, затегна здраво катинара… после избяга в къщата си, далече от тресящия се сайвант, от задния двор и от сторената току-що жестокост.
Марк Блесидж стоеше насред антрето на къщата си, стискаше своя „Блекбъри“ и се чудеше накъде по-напред да се обърне. Жена му не беше оставила съобщение. Телефонът ѝ беше в чантата ѝ „Бърбъри“ волвото ѝ бе паркирано на алеята, коритото на бебето лежеше до вратата. И на дъската в кухнята нямаше бележка. Там откри единствено полупразна чаша вино, изоставена върху тезгяха. Патриша, Маркъс, бебето Джаки, всички бяха изчезнали.
Провери в гаража, но колите и детските колички си бяха там. Погледна календара в кухнята — нямаше нищо отбелязано. Дали не беше са ядосала от поредното му закъснение и не бе решила да му приложи малко пасивно-агресивно наказание? Марк се опита да включи телевизора и да почака, но осъзна, че е разтревожен не на шега. На два пъти вдига телефона, за да се обади в полицията, но не мислеше, че ще може да преживее публичния скандал с дошлата пред къщата му патрулна кола. Излезе на предната врата и застана на тухленото стъпало, извисен над моравата и разцъфналите цветни лехи. Огледа улицата в двете посоки, зачуден дали пък не са отишли в някои съседи, но тогава забеляза, че почти всички къщи са тъмни. Нямаше я топлата жълтеникава светлина от лампите върху полираните бюфети. Мониторите и плазмените екрани на телевизорите не примигваха зад дантелените завеси.
Погледна към къщата на семейство Лус от отсрещната страна на улицата. Огледа гордата патрицианска фасада с белите тухлени зидове. Като че ли и там нямаше никой. Дали не се задаваше някакво природно бедствие, за което не знаеше? Дали не беше издадена заповед за евакуация?
Тогава видя, че някой се появи от високите храсти, оформящи жив плет между имотите на Лус и Бери. Беше жена. Изглеждаше разчорлена в пъстрата сянка от клоните на дъбовите дървета. Люлееше в ръцете си нещо, което му заприлича на пет или шестгодишно дете. Жената тръгна направо през алеята и спортната кола на Лус за миг я скри от погледа му. После влезе в къщата през страничната врата до гаража. Преди да пристъпи вътре, главата ѝ се обърна и тя видя Марк, изправен на предното стъпало. Нито му махна, нито показа, че го познава, но краткият поглед, който му хвърли, се стовари като леден блок върху гърдите му.
Не беше Джоан Лус, реши той. Но можеше да е икономката на Лус.
Изчака вътре да светне лампа. Нищо не светна. Извънредно странно, но какъвто и да беше случаят, в тази хубава вечер не беше срещнал никой друг навън. Така че се запъти към улицата. Тръгна по пътеката, като внимаваше да не стъпва по моравата, а после, пъхнал ръце в джобовете на костюма си, закрачи по алеята на Лус, докато се озова до същата странична врата.
Външната врата беше затръшната, но вътрешната бе отворена. Вместо да натисне звънеца, той почука на стъклото, влезе и подвикна:
— Ей? — Прекоси скосеното антре към кухнята и запали осветлението. — Джоан? Роджър?
Целият под беше покрит с кални стъпки, явно оставени от боси крака. Някои шкафове, а също и ръбовете на барплота, бяха зацапани с мръсни отпечатъци от пръсти. В телена купа върху кухненската маса гниеха круши.