Джоан се усмихна. Човек понякога трябваше да се направи, че разговаря с някой, чийто английски е втори език, за да го разберат.
— Това, което ви питам, е колко още хора не са загинали на Полет 753 от Берлин до Ню Йорк.
— Има още трима в това крило с вас. Сега, доктор Гудуедър иска да вземем кръв и…
Джоан я игнорира моментално. Единствената причина още да седи в тази болнична стая бе, защото знаеше, че ще може да разбере повече, ако сътрудничи. Но тази тактика вече се изчерпваше. Джоан Лус беше адвокат, специализиран в „граждански щети“ — нарушения, които могат да бъдат признати като основание за съдебен процес. Самолет, пълен с пътници, от които загиват всички, освен четирима, един от които бе адвокат по граждански щети.
Горките „Реджис еър“. За тяхно нещастие бе оживял най-неподходящият пътник.
Джоан прекъсна рязко указанията на сестрата:
— Бих искала да получа копие от медицинския си доклад с пълен списък на вече направените тестове и техните резултати…
— Госпожо Лус? Сигурна ли сте, че се чувствате добре?
Джоан бе изгубила съзнание за миг, но това бе само остатък от поразилото ги в края на ужасния полет. Усмихна се и тръсна ядосано глава, устоявайки отново правата си. Този гняв, който изпитваше, щеше да ѝ даде сила в следващите около хиляда хонорувани часа, докато изясни тази катастрофа и изправи на съд тази опасно небрежна въздушна компания.
— Скоро ще се почувствам наистина добре — отсече тя.
— Никакви мухи — промърмори Еф.
— Какво?
Двамата с Нора стояха пред редиците чували, наредени до самолета. Четирите влезли в хангара хладилни камиони бяха с благоприлично покрити страни с черно платно, което криеше надписите на „Рибна борса“. Всяко тяло вече бе идентифицирано и с поставен на крака етикет с баркод на Главната медицинска инспекция на Ню Йорк. Тази трагедия на работния им жаргон бе от типа „затворена вселена“, с фиксиран и известен брой жертви — за разлика от рухването на Кулите-близнаци. Благодарение на сканираните паспорти, пътническите декларации и безукорното състояние на тленните останки, разпознаването на жертвите беше проста рутинна задача. Определянето на причината за смъртта им щеше да е истинското предизвикателство.
Насмолената мушама скърцаше под ботушите на екипа на СПРМ, докато вдигаха сините пластмасови чували за ремъците от двата края и ги товареха с цялата дължима официалност на определения за това камион.
— Трябваше да има мухи — каза Еф. Работните светлини, включени около хангара показваха, че въздухът над телата бе съвсем чист, с изключение на някоя и друга ленива мушица. — Защо няма никакви мухи?
След смъртта бактериите по храносмилателния тракт, които приживе съжителстват в симбиоза със здравия човешки организъм — приемник, започват да се борят сами за себе си, като накрая си прояждат пътя през коремната кухина и разяждат органите. Мухите могат да засекат миризмата от разлагащите се трупове от една миля разстояние.
Тук бяха наредени двеста и шест ястия. Хангарът трябваше да гъмжи от бръмчащи насекоми.
Еф закрачи по смолистото покритие към двама служители на СПРМ, които тъкмо запечатваха поредния чувал.
— Задръжте малко.
Двамата се изправиха и отстъпиха назад, а той коленичи и отвори ципа, за да погледне тялото вътре.
Оказа се момичето, което бе умряло, хванало ръката на майка си. Еф бе запомнил мястото му на пода, без да го съзнава. Човек винаги помни децата.
Русата ѝ коса лежеше сплъстена. Висулка с усмихнато слънчице, висяща на черна каишка, се бе отпуснала на шията. Бялата рокля почти ѝ придаваше вид на младоженка.
Служителите се бяха изместили, за да затворят следващия чувал. Нора се приближи зад Еф и го загледа. Със защитените си от ръкавици ръце той прихвана леко момичето от двете страни на главата и я завъртя.
Трупното вкочанясване настъпва изцяло около дванайсет часа след смъртта и се задържа около двайсет до двайсет и четири часа — сега бяха точно в средата на този обхват — докато втвърдените калциеви връзки в мускулите отново поддадат и тялото възвърне своята гъвкавост.
— Все още е гъвкаво — каза Еф. — Никакво вкочанясване.
Хвана я за рамото и бедрото и извърна момичето по очи. Разкопча гърба на роклята ѝ и оголи плътта на кръста с малките издути възелчета на гръбначния стълб. Кожата ѝ беше светла и леко луничава.
След като сърцето спре, кръвта се излива в кръвоносната система. Капилярните стени с дебелина едва една клетка скоро поддават, пръскат се и изливат кръвта в околните тъкани. Тази кръв се утаява в най-ниската, „висяща“ страна на тялото и бързо се съсирва. Смята се, че след шестнайсет часа настъпва трайно посиняване.