Вече бяха минали тази граница.
От издъхването в седящо положение и полагането на тялото в легнало положение след това, излялата се сгъстена кръв трябваше да придаде на кожата на кръста ѝ тъмночервен цвят.
Еф огледа редицата чували.
— Защо тези тела не се разлагат, както би трябвало?
Отпусна отново момичето на пода, а след това отвори дясното ѝ око с опитна ръка. Роговицата ѝ бе замъглена, както трябваше да е, мътно белият защитен слой беше сух, както се полагаше. Еф огледа пръстите на дясната ѝ длан — пъхнатата в ръката на майка ѝ — и установи, че са леко набръчкани заради дехидратацията, както и трябваше да бъде.
Отдръпна се и седна, притеснен от смесените сигнали, които получаваше. След това пъхна двата си палеца в ръкавици между пресъхналите ѝ устни. Звукът, наподобяващ изпъшкване, който се изтръгна от разтворените челюсти, беше просто от излизане на газ. Непосредствената вътрешност на устата беше в обичайното състояние, но той пъхна навътре един от пръстите си, за да притисне езика и да провери за още сухота.
Мекото небце и езикът бяха напълно побелели като изваяни от слонова кост. Като анатомичен модел. Езикът бе вкочанен и странно изпънат. Еф го измести встрани, за да открие останалото от устната кухина, също така изцедено.
Изцедено? Какво следва? „Телата са били изцедени — една капка кръв не е останала.“ Сякаш чуваше фразата от телевизионното хорър шоу на Дан Къртис от 70-те: „Лейтенант… труповете… те… кръвта им е изцедена!!!“ Следва музика на орган.
Умората започваше да го обзема. Еф задържа втвърдения език между палеца и показалеца си и светна с малкото фенерче, за да погледне надолу по побелялото гърло. Стори му се някак смътно гинекологично. Порно манекен?
После езикът се раздвижи. Той се дръпна рязко назад, изваждайки пръста си.
— Божичко!
Лицето на момичето остана гладко като смъртна маска с все още леко разтворени устни.
Нора до него се взря.
— Какво беше това?
— Просто рефлекс — отвърна той и се изправи. Гледа продължително в момичешкото лице, докато повече не можа да издържи. Дръпна отново ципа и я покри.
— Какво би могло да е? — каза Нора. — Нещо, което забавя тъканното разпадане? Тези хора са мъртви…
— Във всяко отношение, освен разлагането. — Еф поклати притеснено глава. — Не можем да задържаме транспорта. Изводът е: тези тела ни трябват в моргата. Отваряме ги. Изясняваме го това отвътре.
Забеляза, че Нора е зяпнала към резбования сандък, оставен на пода на хангара встрани от останалия багаж.
— Нещо много сбъркано има тук — промълви тя.
Еф гледаше в другата посока, към големия самолет над главите им. Искаше отново да се качи на борда. Трябваше да са пропуснали нещо. Отговорът трябваше да се крие там.
Но преди да е успял да го направи видя, че Джим Кент влезе в хангара с директора на ЦКБ. Д-р Еверет Барнс беше шейсет и една годишен, все още същият провинциален южняшки доктор като в началото на кариерата си. Службата за обществено здравеопазване, от която ЦКБ бе част, беше възникнала от ВМС и макар СОЗ отдавна да се беше разклонила и да действаше самостоятелно, много от висшите представители на ЦКБ продължаваха да предпочитат полувоенната униформа, в това число и директор Барнс. Оттам и противоречивата външност на простодушния народен джентълмен с бяла козя брадичка, облечен като пенсиониран адмирал в изрядна полева униформа в цвят каки чак до отличителните лентички на гърдите. Много напомняше на накичения с бойни отличия полковник Сандърс.
След въведенията и повърхностния оглед на един от мъртъвците от самолета, директор Барнс попита за оцелелите.
— Никой от тях няма и бегъл спомен за случилото се — обясни му Еф. — С нищо не ни помагат.
— Симптом?
— Главоболия. Някои — тежки. Болки в мускулите, кънтеж в ушите. Загуба на ориентация. Пресъхнала уста. Проблеми с равновесието.
— Общо взето — нищо повече от всеки друг, слязъл след трансатлантически полет — каза директор Барнс.
— Странно е, Еверет — отвърна Еф. — Двамата с Нора бяхме първите на самолета. Тези пътници — всички до един — бяха мъртви. Не дишаха. Четири минути без кислород е прагът за трайно мозъчно увреждане. Тези хора трябва да са били извън строя повече от час.
— Очевидно не — каза директорът. — И не можаха да ти кажат нищо?
— Имаха повече въпроси към мен, отколкото аз към тях.