— А общото между четиримата?
— Проследявам го в момента. Канех се да те помоля за помощ да ги задържим, докато си свършим работата.
— Помощ ли?
— Тези четирима пациенти трябва да ни съдействат.
— Имаме съдействието им.
— Засега. Просто… не мога да поема никакви рискове.
Директорът поглади спретнато подстриганата си бяла брада, преди да заговори:
— Сигурен съм, че с леко тактическо прилагане на повечко добро отношение бихме могли да се облагодетелстваме от благодарността им, че са избегнали тази трагична съдба и да ги направим по-услужливи. — Усмивката му оголи горния ред тежко емайлирани зъби.
— Какво ще кажеш за прилагането на Закона за Здравеопазването…
— Ефраим. Знаеш, че има цял свят разлика между изолирането на няколко пътника за доброволно превантивно лечение и задържането им под карантина. Трябва да се съобразим с по-големите проблеми. Медийните проблеми, откровено казано.
— Еверет, с цялото ми уважение се налага да възразя…
Малката длан на директора леко се отпусна на рамото му. Провлече малко повече тона, може би за да смекчи удара.
— Позволи ми да спестя и на двама ни малко повече време тук, Ефраим. Ако погледнем обективно на ситуацията, можем да кажем, че този трагичен инцидент е овладян, слава Богу. Нямаме никакви други смъртни случаи или заболявания на нито един друг самолет или летище по цялото земно кълбо за близо осемнайсет часа след приземяването на боинга. Това са позитивите и трябва да наблегнем на тях. Да пратим съобщение до широката общественост, да подсилим увереността на хората в системата за въздушен превоз. Сигурен съм, Ефраим, че привличането на тези щастливи оцелели, апелирането към тяхното чувство за чест и дълг, ще е достатъчно, за да ги склоним да ни съдействат. — Директорът отдръпна ръката си и се усмихна на Еф като военен, пошегувал се със своя син — пацифист. — Пък и — продължи Барнс — това изглежда като да е причинено от изтичане на газ, нали? Толкова много жертви, така внезапно обездвижени? Затворената среда? И съвземането на оцелелите, след като бяха свалени от самолета?
— Освен дето въздушната циркулация спря със спирането на тока, веднага след приземяването на самолета — намеси се Нора.
Директор Барнс кимна и скръсти ръце, за да го премисли.
— Добре, много има за разследване, не споря. Но вижте… това бе много добро упражнение за екипа ви. Справихте се добре. И след като нещата вече се уталожват, да се постараем да стигнем до дъното на проблема. Веднага щом приключим с тази проклета пресконференция…
— Чакай малко — прекъсна го Еф. — Какво каза?
— Кметът и губернаторът провеждат пресконференция съвместно с представители на фирмата превозвач, летищните власти и прочие. Двамата с теб ще представим реакцията на Федералната здравна служба.
— О, не. Сър, нямам време за това. Джим може да справи с тази задача…
— Джим може да се справи, но днес е твой ред, Ефраим. Време е да оглавиш начинанието. Ти си шефът на проект „Канарче“ и искам там да се появи някой, който е контактувал с жертвите от първа ръка. Трябва да покажем усилията си пред света.
Ето защо беше целият този рев против задържането или карантината. Барнс излагаше партийната си линия.
— Но аз всъщност нищо не знам все още — каза Еф. — Защо е това бързане?
Директор Барнс се усмихна и отново показа зъбния си емайл.
— Лекарският кодекс е: „Не вреди“. Политическият е: „Първо се покажи по телевизията.“ Плюс това, както разбирам, намесен е и елементът „време“. Май изискването било предаването да се излъчи преди проклетото слънчево събитие. Слънчевите петна влияели на радиовълните, нещо такова.
— Слънчевото… — Еф изобщо беше забравил за това. Рядкото явление, пълното слънчево затъмнение, което щеше да започне около три и половина точно този следобед. Първото пълно затъмнение в района на Ню Йорк от над четиристотин години, от пристигането на първите заселници в Америка. — Боже мой, забравих.
— Посланието ни към хората на тази страна ще бъде просто. Това, което се случи тук, е ужасна загуба на човешки животи и ЦКБ направи пълно разследване. Това е човешка трагедия, но ситуацията е под пълен контрол — случаят очевидно е изолиран и не съществува никаква причина за по-нататъшна тревога.
Еф скри намръщеното си лице от директора. Караха го да застане пред камерите и да заяви, че всичко е просто прекрасно. Излезе от изолираната зона, мина през зеещите порти на хангара и се показа на прокълнатата дневна светлина. Още се мъчеше да измисли как да се измъкне от това положение, когато мобилният в джоба на панталона му завибрира. Извади го и иконата с пликчето бавно се завъртя на екрана. СМС от мобилния на Мат. Еф го отвори: