— Дами и господа — съобщи Боб Шепърд, говорителят на стадиона. — Момчета и момичета, можете вече да свалите предпазните очила.
Така и направиха. Петдесет хиляди души, почти в унисон. Разнесе се одобрително мърморене, последвано от рехави аплодисменти и след тях изригнаха възторжени викове сякаш множеството се опитваше да примами неизменно скромния Хидеки Мацуи извън дъгаута да докосне леко шапката си след забавянето в Монюмънт парк.
От училище Зак знаеше, че слънцето представлява нагрята до 6000 градуса по Келвин термоядрена пещ и че короната му, външният слой, съставен от свръхнагрят водороден газ — видим от земята само по време на пълно затъмнение — е неописуемо горещ. Температурата му достигаше до над два милиона градуса по Келвин.
Онова, което видя щом свали очилата си, бе един съвършено черен диск, очертан от тънка пурпурна ивица и обкръжен от аура мътно бяла светлина. Заприлича му на око. Луната — разширена черна зеница; короната — бялото на окото, а яркочервените изригвания от ръба на зеницата — камшичетата свръхнагрят газ, изригващ от ръба на слънцето, бяха налети с кръв капиляри. Като окото на зомби.
Страхотно.
Око на зомби. Не: Еклипс-зомбита. Зомбита на Затъмнението. Тъмни зомбита на планетата Луна! Чакай — луната не е планета. Зомби Луна. Това можеше да е идеята за филма, който щеше да прави с приятелите си тази зима. Лунни лъчи по време на пълно земно затъмнение превръщат членове на нюйоркските „Янки“ в сърбащи мозък зомбита… да! А приятелят му Рон много приличаше на Хорхе Посада. „Ей, Хорхе Посада, може ли да ми дадеш автограф… чакай, какво си… ей, това е моя… какво ти е на… очите ти… аах… не… НЕЕЕЕ!!!“
Органът вече свиреше и няколко пияни мъже се направиха на диригенти. Замахаха с ръце да подканят сектора си да запее с тях някаква сълзлива песен, „Преследван съм от лунна сянка“. На бейзболните тълпи рядко им трябваше особен повод, за да вдигнат шум. Тези хора щяха да ликуват дори ако това затъмнение беше летящ право към тях астероид.
Опа! Зак сепнато осъзна, че точно нещо такова щеше да каже татко му, ако беше тук.
До него Мат, който вече оглеждаше с възхищение безплатните си очила, го сръга.
— Много са готини, а? Бас слагам, че до утре по това време eBay ще бъде наводнен с тия джаджи.
После някакъв пиян тип се блъсна в рамото на Мат и разля бира върху обувките му. Мат замръзна за миг и завъртя очи към Зак с физиономия „Какво да правим сега?“ но нито направи, нито каза нещо. Дори не се обърна да се огледа. На Зак му хрумна, че никога не беше го виждал да пие бира преди. Само чашка бяло или червено вино по време на вечерите у дома с мама. Имаше чувството, че Мат, при целия му ентусиазъм около играта, всъщност се страхуваше от феновете, седящи около тях.
Зак вече истински съжали, че татко му не беше тук. Извади телефона на Мат от джоба на джинсите си и погледна отново за СМС отговор.
Пишеше: ТЪРСЕНЕ НА СИГНАЛ. Все още нямаше връзка. Слънчевите изригвания предизвикваха смущения и пречеха на радиовълните и орбиталните спътници. Бяха предупредили за това. Зак прибра телефона и изви врат към полето, за да потърси отново Джетър.
На двеста и двайсет мили над земята астронавт Талия Чарлз — американският полетен инженер на Осемнадесета експедиция с руски командир и френски инженер — се рееше в нулева гравитация из антрето, свързващо модула „Съюз“ към кърмовия люк на лабораторния модул „Дестини“. Изследователското съоръжение МКС обикаляше земята в орбита шестнайсет пъти на ден или по веднъж на около час и половина при скорост от седемнайсет хиляди мили в час. В ниска околоземна орбита затъмненията не бяха особено голямо събитие: блокирането на слънцето с всякакъв кръгъл обект в прозорец показваше забележителната корона. Ето защо интересът на Талия не беше в подреждането на луната и слънцето. От нейната бързо променяща се перспектива всъщност нямаше никакво затъмнение. По-скоро се интересуваше от резултата от това явление върху бавно въртящата се земя.
„Дестини“ основната научна лаборатория на МКС, беше с размери девет на четири метра, макар че поради многото оборудване, прикрепено към четвъртитите стени, вътрешното работно пространство на цилиндричния модул бе стеснено до размери пет човешки ръста на дължина и един на ширина.