Точно така ще изглежда началото на края на света, помисли си той, преди да се върне в офиса на ГМУ, за да помогне в изследването на мъртъвците.
Семействата на загиналите пътници и екипаж на Реджис еър, Полет 753, бяха подканени да отдъхнат от попълването на формулярите и кафето на Червения кръст (без кофеин за опечалените) и да се поразтъпчат отвън на пистите в ограничената зона зад Трети терминал. Там, без да ги свързва нищо освен мъката, скърбящите с посърнали очи се струпаха един до друг и се загледаха в затъмнението. Някои — облегнати на човека до тях в безмълвен жест на солидарност, други — защото наистина се нуждаеха от опора, с лица, извърнати към потъмнялото небе на запад. Все още не знаеха, че скоро щяха да ги разделят на четири групи и да ги отпратят в училищни автобуси до съответните съдебномедицински служби, където, семейство по семейство, щяха да бъдат поканени в стая за оглед, за да им покажат посмъртна снимка. Да ги помолят формално да идентифицират близките си. Само семействата, настояли да видят лично тленните останки, щяха да получат разрешение да го направят. След това щяха да им връчат ваучери за хотелски стаи в „Шератон“ на летището и там щеше да им бъде предложена съпътстваща вечеря. На тяхно разположение бяха предвидени траурни съветници през цялата нощ на следващия ден.
Засега те се взираха в черния диск, засиял като обърнат театрален прожектор, засмукващ светлината от този свят и отпращащ я назад в небесата. Точно в този момент заличаващият света феномен бе съвършеният символ на загубата им. За тях в затъмнението нямаше нищо изключително. Напротив. Изглеждаше съвсем уместно небесата и техният Бог да отбележат подобаващо отчаянието им.
Пред ремонтния хангар на Реджис еър Нора стоеше встрани от другите следователи и чакаше Еф и Джим да се върнат от пресконференцията. Очите ѝ бяха извърнати към зловещата черна дупка в небето, но погледът ѝ беше размътен. Чувстваше се завладяна от нещо, което не проумяваше. Сякаш някакъв тайнствен нов враг се бе появил. Мъртвата луна, затъмнила живото слънце. Нощ, скрила деня.
В този миг покрай нея пробяга сянка. Долови я като потръпване в ъгълчето на окото си подобно на гърчещите се сенки, които бяха пропълзели над пистите малко преди момента на пълното затъмнение. Нещо на самата граница на полезрението, на самия предел на възприятието. Процеди се през ремонтния хангар като тъмен дух. Сянка, която Нора почувства.
За частица от секундата, докато обърне очите си към нея, сянката изчезна.
Лоренца Руиз, операторът на летищния багажен конвейер, която първа бе спряла до мъртвия самолет, се чувстваше обсебена от преживяното. Ло не можеше да избие от ума си усещането от предната нощ, когато стоя в сянката на самолета. Не беше спала изобщо, мяташе се и се въртеше, докато накрая стана да се разтъпче. Чашата бяло вино късно през нощта не си свърши работата. Случилото се ѝ тежеше като нещо, от което не можеше да се освободи. Когато най-сетне утрото дойде, тя се улови, че гледа в часовника. В очакване да се върне на работа, както осъзна. Улови се, че няма търпение да се върне на летище „Кенеди“ и не от нездраво любопитство. Образът на заспалия самолет беше запечатан в ума ѝ като лъч ярка светлина, блеснала в окото ѝ. Знаеше само, че трябва да се върне и да го види отново.
Сега и това затъмнение. За втори път в рамките на двайсет и четири часа летището беше затворено. Това стопиране бе заложено в плана от месеци — ФАА бе разчистила петнайсетминутен прозорец за летищата в обхвата на затъмнението поради притеснение за видимостта на пилотите, за които не беше никак редно да носят филтриращи очила по време на излитане или кацане. Все пак сметката от уравнението порази Ло като адски просто и адски зловещо решение: