Палмър седеше сам в залата за пресконференции. Всички щори бяха спуснати, а сияещото черно око, поръбено с огнен пурпур и обкръжено от огнено бяло, се взираше в него от седемдесет и два инчовия зрителен екран. Тази стая, също като в дома му в Дарк Харбър и кабината на медицинския му хеликоптер, се поддържаше регулирана точно на 16,7° С.
Можеше да е излязъл навън. Беше достатъчно хладно за него, в края на краищата. Можеха да го заведат на покрива, за да наблюдава затъмнението. Но технологията го водеше по-близо до самото събитие, не до получената от него сянка, а до слънцето, покорено от луната — прелюдията към опустошението. Манхатънската му визита щеше да е кратка. Много скоро Ню Йорк нямаше да е особено приятно място за гостуване.
Проведе няколко телефонни разговора, няколко дискретни консултации по обезопасената си линия. Товарът му наистина бе пристигнал според очакванията.
Усмихнат стана от креслото си и тръгна бавно право към гигантския екран все едно, че изобщо не беше екран, а портал, през който можеше да прекрачи. Пресегна се и докосна LCD екрана над образа на гневното черно слънце. Течните пиксели се загърчиха като бактерии под набръчканите възглавнички на пръстите му. Сякаш проникваше през него, за да докосне окото на самата смърт.
Това затъмнение беше небесно извращение, нарушение на естествения ред. Студен мъртъв камък, който заличава горяща жива звезда. За Елдрич Палмър то беше доказателство, че всичко — всичко, дори най-грандиозната измяна на естествения закон — всъщност беше възможно.
От всички човешки същества, които наблюдаваха затъмнението в този ден, лично или чрез излъчванията по земното кълбо, той може би беше единственият, който стискаше палци за луната.
Хората в зрителната кабина на кулата за контрол на въздушния трафик, на 321 фута над повърхността, успяха да зърнат зловещия, подобен на залез сумрак откъм западната страна, извън обсега на лунната сянка и покрай ръба на тъмния кръг. По-светлият кръг, огрян от ярката фотосфера, беше боядисал далечното небе в жълто-оранжево, също като зарастващ ръб на рана.
Тази стена от светлина настъпваше към Ню Йорк, който вече точно четири минути и трийсет секунди тънеше в мрак.
— Поставете очилата! — отекна заповедта и Джим Кент постави своите, притеснен от връщането на слънчевата светлина. Озърна се наоколо да потърси Еф. Всички от пресконференцията, включително губернаторът и кметът, бяха поканени в кулата за наблюдението. След като не видя шефа си, предположи, че Еф се е измъкнал до ремонтния хангар.
Всъщност Еф бе използвал това принудително прекъсване по най-добрия начин, който му беше достъпен: награби стол веднага щом слънцето се скри и запреглежда куп конструктивни скици, показващи напречни сечения и схеми на Боинг 777.
Краят беше белязан с необикновено явление. По западния ръб на луната се появиха изумителни изригвания на светлина. Сляха се и образуваха едно-единствено зърно зашеметяващ слънчев блясък като дупка в мрака, придавайки ефекта на ослепително ярък диамант, поставен на сребърния пръстен на нощното светило. Но цената на тази красота, въпреки настойчивата публична кампания, посветена на предпазването на очите по време на затъмнението бе, че над 270 души из целия град, след тях 93 деца, пострадаха от трайна слепота от това, че са наблюдавали драматичното завръщане на слънцето без подходящата очна защита. В ретината няма сензори за болка и пострадалите не осъзнаха, че увреждат очите си, преди да е станало прекалено късно.
Диамантеният пръстен бавно се разшири, превърна се в ивица скъпоценни камъни, наречени „Огърлицата на Бейли“, които се сляха в сърпа на прераждащото се слънце и решително отблъснаха встрани натрапилата се луна.
По земята ивиците сенки се върнаха и затрептяха над повърхността като духове вестители, огласящи прехода от една форма на съществуване към друга.
Щом естествената светлина започна отново да изпълва света, човешкото облекчение по земята придоби епични размери. Възгласи, прегръщания, спонтанни ръкопляскания. Из целия град зазвучаха автомобилни клаксони, а записаният глас на Кейт Смит закънтя през високоговорителите на „Янки Стейдиъм“.
Час и половина по-късно луната напълно се бе откъснала от пътя на слънцето и затъмнението приключи. В един съвсем реален смисъл не беше се случило нещо кой знае какво. Нямаше промяна нито на небето, нито на земята. Само дето в продължение на няколко минути Североизточните щати бяха покрити от късна следобедна сянка. Дори в самия Ню Йорк хората, струпани като след края на шоу с фойерверки, както и онези, които пътуваха извън домовете си, прехвърлиха страховете си от затъмненото следобедно слънце към чакащия ги трафик. Едно приковаващо вниманието астрономическо явление бе хвърлило сянка на възхита и тревога над всичките пет района. Но това беше Ню Йорк. И щом нещо свършва, то наистина свършва.