— За какво е камерата в това помещение?
Старшият сви рамене.
— Защото тук държим дребните пари, предполагам.
Седна в очукания кабинетен стол с увити със сива монтажна лепенка облегалки и зашари по клавиатурата под монитора, докато увеличи картината от мертеците до пълен екран. След това превъртя назад записа. Устройството беше цифрово, но отпреди няколко години и твърде разстроено, за да може ясно да се различи нещо при превъртането.
Спря го. На екрана сандъкът лежеше точно там, където трябваше да бъде, в края на разтоварения багаж.
— Ето го — каза Еф.
Служителят кимна.
— Добре. Да видим тогава къде е отишъл.
Старшият пусна записа напред. Вървеше по-бавно от превъртането, но все пак доста бързо. Светлината в хангара помръкна със затъмнението, а когато огря отново, сандъкът го нямаше.
— Стоп, стоп — вдигна ръка Еф. — Върни назад.
Старшият върна малко назад и отново натисна бутона „play“. Този път цифрите долу показаха, че образът се върти по-бавно от преди.
Хангарът помръкна и изведнъж сандъкът изчезна отново.
— Какво по…? — изпъшка старшият и натисна „пауза“.
— Върнете съвсем малко назад — помоли Еф.
Старшият го направи, след което го пусна в реално време. Хангарът потъмня, все още осветен от вътрешното работно осветление. Сандъкът си беше там. После изчезна.
— Леле… — Беше дежурният.
Старшият натисна паузата на видеото. Той също беше изумен.
— Има дупка — каза Еф. — Отрязано е.
— Не е отрязано. Видяхте цифрите на хронометъра.
— Тогава върнете малко. Още малко… точно тук… сега отново. Старшият го пусна отново.
И сандъкът изчезна отново.
— Факир — изръмжа старшият.
Еф се озърна към Нора.
— Не просто изчезна — каза дежурният. Посочи другия багаж наблизо. — Всичко друго си остава същото. Без да трепне.
— Върнете го пак — заинати се Еф. — Моля.
Старшият превъртя и пусна отново. Сандъкът отново изчезна.
— Чакай — промълви Еф. Беше забелязал нещо. — Върни назад — бавно.
Старшият се подчини, пусна отново.
— Ето го.
— Божичко — възкликна старшият и едва не подскочи от разнебитения си стол. — Видях го!
— Видяхте какво? — попита Нора в един глас с дежурния служител.
Старшият вече се беше увлякъл и превърташе записа няколко стъпки назад.
— Ето… — каза Еф, подготвяйки го. — Ето… — Старшият задържа ръката си над клавиатурата като състезател в игрално шоу, очакващ да натисне бутона за отговор. — … ето.
Сандъкът беше изчезнал отново. Нора се наведе към екрана.
— Какво?
Еф посочи встрани на екрана.
— Точно там.
Съвсем видимо, на широкия десен ръб на картината висеше размазано черно петно.
— Нещо изригва покрай камерата — каза Еф.
— Горе в мертеците? Какво, птица ли?
— Адски голямо е за птица — отвърна ѝ Еф.
Дежурният се наведе до тях.
— Засенчване е. Сянка.
— Добре. — Еф се изправи. — Сянка от какво?
Дежурният се отдръпна.
— Можем ли да върнем кадър по кадър?
Старшият опита. Сандъкът изчезна от пода… почти едновременно с появата на петното в мертеците.
— Най-доброто, което мога на тази машина.
— Можете ли да увеличите образа? — попита Еф.
Старшият завъртя очи с досада.
— Това тук не ви е епизод от „От местопрестъплението“. Разполагам само с тая шибана радио бракма.
— Значи, няма го. — Нора се обърна към Еф. Другите двама с нищо повече не можеха да помогнат. — Но защо… и как?
Еф се потърка по тила.
— Пръстта от сандъка… трябва да е била същата като бучката, която намерихме току-що. Което означава, че…
Нора го прекъсна:
— Формулираме хипотеза, че от багажния трюм някой се е качил в горната зона за отдих на екипажа?
Еф си спомни чувството, което го беше обзело, докато стоеше в кабината с мъртвите пилоти — точно преди да открие, че Редфърн все още е жив. Усещането за някакво присъствие. Нещо близо.
Придърпа Нора встрани от другите двама.
— И е белязал пътя си с онова… оная мацаница от биологична материя в пътническата кабина.
Нора погледна през рамо към екрана със смътното черно петно в мертеците.
— Мисля, че някой се криеше в онзи отсек, когато влязохме първия път в самолета — каза Еф.
— Добре… — Замълча, докато го осмисли. — Но тогава… къде е сега?
— Където е онзи сандък — отвърна Еф.
Гюс закрачи небрежно по платното с коли в ниския покрит паркинг до летище „Кенеди“. Резките писъци на протрити гуми, завиващи на изходните рампи, ехтяха като в лудница. Извади картончето от джоба на ризата си и провери отново номера на сектора, изписан с друг почерк. Огледа се също така, за да се увери, че няма никой наблизо.