Намери минибуса, очукан и покрит с прах бял „Форд — Иконолайн“ без задни прозорци, в самия край на платното. Беше паркиран отстрани в скосената работна зона, покрита с пърпорещо от течението насмолено платно и натрошени камъни от пропуканата крепежна колона.
Извади от джоба си кърпа, уви я на ръката си и опита бравата, която се оказа отключена, както го увериха. После се отдръпна от колата, огледа изолирания ъгъл на тихия гараж, ако не се смятаха ония маймунски писъци в далечината, и си помисли: Капан. Можеше да имат камера във всяка една от другите коли и да го наблюдават. Като в „Ченгета“, там го беше видял: монтираха малки камерки в пикапи, спираха ги на някоя градска улица в Кливланд или където беше там, а после гледаха как хлапета и други тъпаци скачат вътре и отпрашват със свитата бракма я на весела разходка, я към някой гараж за крадени коли. Да те спипат беше кофти, но да те прецакат така и да те изтипосат по телевизията в праймтайма беше много по-лошо. Гюс предпочиташе по-скоро да го гръмнат по долни гащи, отколкото да му лепнат етикета „глупак“.
Но беше взел петдесетте гущера от оня пич и трябваше да го направи. Лесни пари, които Гюс още носеше в себе си, затъкнати в подплънката на филцовата си шапка като доказателство, в случай че нещата се скапят.
Оня беше в магазина, когато Гюс влезе за бутилка „Спрайт“. Стоеше зад него на опашката, когато плати. Отвън, половин пресечка по-надолу, Гюс чу, че някой го настига и бързо се обърна. Беше същият пич — вдигнал ръце, за да покаже, че са празни. Поинтересува се дали Гюс иска да спечели малко бързи пари.
Бял, в спретнат костюм, доста не на място. Не приличаше на ченге, но не изглеждаше и подозрителен. Приличаше на нещо като мисионер.
— Товарен бус в покрития паркинг на летището. Взимаш го, докарваш го в Манхатън, паркираш го и си ходиш.
— Товарен бус — каза Гюс.
— Товарен бус.
— Какво има вътре?
Пичът само поклати глава. Подаде картонче, сгънато върху пет нови десетачки.
— Просто за вкус.
Гюс дръпна мангизите все едно, че повдига месото върху сандвича.
— Ако ти си ченге, това е капан.
— Там е изписан часът, в който трябва да го вземеш. Не подранявай и не закъснявай.
Гюс потърка сгънатите десетачки в шепата си, като че опипваше фина тъкан. Оня пич забеляза това. Оня пич също така видя, осъзна Гюс, и трите кръгчета, татуирани на гърба на дланта му. Мексиканският бандитски знак за крадец, но тоя как можеше да го знае? Затова ли го беше бройнал още в магазина? Затова ли пичът беше избрал него?
— Ключовете и останалите указания ще намериш в жабката.
Пичът понечи да си тръгне.
— Ей — подвикна след него Тюс. — Още не съм казал „да“.
Гюс отвори вратата. Изчака… никаква аларма… и се качи вътре. Не видя и камери — но и бездруго нямаше да ги види, нали? Зад предните седалки имаше метална преграда без прозорец. Завинтена там вторично. Може би кола, натъпкана с ченгета, а той ще ги разкарва.
Беше тихо обаче. Отново с помощта на кърпата отвори жабката. Леко, все едно, че змия можеше да му скочи. Лампичката светна. Вътре лежаха ключът за запалване, талонът за паркинга, който щеше да му трябва на излизане и кафяв плик.
Надникна в плика и първото, което видя, беше заплащането му. Пет нови стотарки, което го зарадва и в същото време ядоса. Зарадва го, защото беше повече, отколкото очакваше, а го ядоса, защото никой нямаше да му развали стотак без разправия, особено в бандата. Дори в някоя шибана банка щяха да сканират тия банкноти, излезли от джоба на осемнайсетгодишен татуиран латино.
Върху мангизите беше сгънато друго картонче с адреса на дестинацията и гаражен шифър за достъп, ВАЛИДЕН ЕДНОКРАТНО.
Сравни картите една с друга. Същия почерк.
Тревогата заглъхна, заменена от възбудата. Шибано копеле! Да му довери такава кола! Гюс знаеше, в главата му бяха, три различни места в Южен Бронкс, където да откара бебчето за обновяване. И бързо да задоволи любопитството си каква точно контрабандна стока е карал отзад.
Последната вещ в по-големия плик беше по-малък пощенски плик. Извади няколкото хартиени листа, разгъна ги и по гърба и раменете го полази гореща вълна.