Капитан Редфърн се загледа в тъмносинкавата светлина по плътта си.
— Ако смятате, че ще можете да разгадаете какво се е случило, ще ви бъда морското свинче.
Еф кимна за благодарност.
— Откога имате този белег? — попита Нора.
— Какъв белег?
Гледаше в шията му, отпред на гърлото. Той извърна главата си назад, за да може Нора да опипа тънката черта, която изпъкваше тъмносиня под черната светлина на лампата.
— Изглежда почти като хирургически срез.
Редфърн опипа сам.
— Нищо няма.
Наистина, след като тя изключи лампата, резката беше почти невидима. Нора отново я включи и Еф огледа чертата. Може би около сантиметър и половина дълга, дебела няколко милиметра. Срастването на тъканта над раната изглеждаше съвсем отскорошно.
— Ще ви изследваме по-късно тази вечер. Ядрено-магнитният резонанс би трябвало да ни покаже нещо.
Редфърн кимна, а Нора отново изключи лампата.
— Знаете ли… има още нещо. — Редфърн се поколеба, увереността му на въздушен пилот за миг му изневери. — Всъщност нещо си спомням, но няма да ви бъде от никаква полза, не мисля…
Еф сви рамене почти незабележимо.
— Ще приемем всяко сведение, което сте в състояние да ни дадете.
— Ами, когато изгубих съзнание… сънувах нещо — нещо много старо. — Капитанът се озърна едва ли не засрамено, а след това заговори с много тих глас. — Когато бях дете… нощем… често спях в онова голямо легло в къщата на баба. Всяка нощ, точно в полунощ, когато звънваха камбаните на близката църква, виждах как едно нещо излиза иззад един голям стар шкаф. Всяка нощ редовно показваше черната си глава, дългите си ръце и кокалести рамене… и зяпваше в мен…
— Зяпваше ли? — попита Еф.
— Имаше разкривена уста с тънки черни устни… гледаше ме и просто… се усмихваше.
Еф и Нора бяха стъписани. Интимността на признанието, както и унесеният му сънен тон, бяха съвсем неочаквани за тях.
— И тогава започвах да пищя, а баба светваше лампата и ме взимаше в леглото си. Продължи цяла година. Наричах го „господин Пиявица“. Защото кожата му… онази черна кожа приличаше точно на подутите с кръв пиявици, които вадехме от близкия поток. Детски психиатри ме преглеждаха, разговаряха с мен и го наричаха „нощни кошмари“, обясняваха ми защо не трябва да вярвам в него, но… всяка нощ той се връщаше. Всяка нощ се пъхвах под възглавниците си, криех се от него — но беше без полза. Знаех, че е там, в стаята ми… — Редфърн изкриви лице. — Няколко години по-късно се преместихме, а баба ми продаде онзи шкаф. Повече не го видях. Никога повече не го сънувах.
Еф беше слушал внимателно.
— Моля да ме извините, капитане… но какво общо трябва да има това с…?
— Стигам до това — отвърна той. — Единственото, което помня между спускането ни и събуждането ми тук е… че той се върна. В сънищата ми. Видях го отново, този господин Пиявица… и той се усмихваше.
Втора интерлюдия
Горящата дупка
Кошмарите му винаги бяха едни същи. Ейбрахам, стар или млад, гол и на колене пред огромната дупка в земята. Горящите долу тела и нацисткият офицер, който се движеше по редицата коленичили затворници и ги застрелваше в тила. Горящата дупка беше зад лазарета на концентрационния лагер „Треблинка“. Твърде болните или твърде старите за работа лагеристи биваха отвеждани между боядисаните в бяло бараки с нарисувания червен кръст и отиваха в дупката. Младият Ейбрахам видя как много хора загинаха така, но самият той се доближи до нея само веднъж.
Стараеше се да остане незабележим, вършеше работата си тихо и не общуваше с никого. Всяка сутрин бодваше пръста си и размазваше капка кръв по бузите си, за да изглежда колкото може по-здрав на проверката.
За първи път видя дупката, докато поправяше едни рафтове в лазарета. Шестнайсетгодишният Ейбрахам Сетракян беше майстор занаятчия с жълта звезда. Никой не го покровителстваше, не беше ничий любимец, просто един роб с дарба в дърводелството, което в един лагер на смъртта се оказа дарба за оцеляване. Представляваше някаква ценност за нациста Хауптман, който го използваше без милост, без жал и без край. Вдигаше бодливи телени огради, сглобяваше библиотечни рафтове, поправяше ЖП линии. Резбова красиви лули за украинския началник на охраната за Коледата през четиридесет и втора.
Тъкмо ръцете му на майстор пазеха Ейбрахам далече от дупката. Привечер можеше да види сиянието ѝ, а понякога и да надуши от работилничката си миризмата на плът и петрол, смесена с мириса на дървени стърготини. Страхът и дупката заживяха редом в сърцето му.