И не се събуди повече.
Сетракян приглуши стенанието в шепата си. А хранещото се същество сякаш не го забеляза. Задържа се над други болни и недъгави. Към края на нощта в бараката зад него бяха останали три трупа, а съществото изглеждаше съживено — кожата му беше по-еластична, по-гладка, но все така тъмна.
Сетракян видя как Съществото потъна в тъмното и си отиде. Надигна се предпазливо и се доближи до телата. Погледна ги на смътната светлина и нямаше никаква следа от рана… освен една тънка черта на шията. Разрез, толкова тънък, че едва се забелязваше. Ако не беше видял тоя кошмар с очите си…
А след това го осени. Това Нещо. То щеше да се върне отново… и скоро. Този лагер бе тучното пасище за него и то щеше да пасе върху тях: незабележимите, забравените, излишните. Щеше да се храни с тях. С всички тях.
Освен ако някой се надигнеше, за да го спре.
Някой.
Раздвижване
Оцелелият от Полет 753 Ансел Барбур седеше, прегърнал жена си, Ан-Мари и двете си деца, осемгодишния Бенджи и петгодишната Хейли, на канапето в син кретон в задната слънчева гостна на дома им с три спални във Флетбуш, Ню Йорк. Дори Пап и Герти, двата големи санбернара, участваха в семейната прегръдка. Пуснати в къщата по този специален повод и толкова щастливи, че го виждат отново у дома, бяха отпуснали едрите си колкото мъжка длан лапи на коленете му и го потупваха благодарно по гърдите.
Ансел беше седял на място 39Г до пътеката в туристическата класа. Връщаше се от командировка за участие в конференция по сигурността на базите данни в Потсдам, югозападно от Берлин. Беше компютърен програмист, сключил четиримесечен договор с намираща се в Ню Джърси фирма за търговия на дребно и проследяваше електронната кражба на милиони от кредитните карти на клиенти.
Никога не беше напускал страната и семейството му беше липсвало дълбоко. В графика на четиридневната конференция бяха включили свободно време и туристически обиколки на забележителности из града, но Ансел така и не беше напуснал хотела. Предпочете да стои в апартамента с лаптопа си, да говори с децата си през уебкамерата и да играе на карти с непознати по интернет.
Съпругата му, Ан-Мари, беше суеверна жена, домошарка. Трагичният край на Полет 753 само бе затвърдил таения в душата ѝ страх от въздушни пътувания и нови преживявания изобщо. Не караше кола. Живееше в здравата хватка на десетки съмнителни обсесивно-компулсивни рутинни дейности, в това число пипането и многократното почистване на всяко огледало в къщата. Действие, което гарантирано предпазваше от лош късмет. Родителите ѝ бяха загинали в автомобилна злополука, когато беше на четири — тя преживя катастрофата — и беше отгледана от неомъжена леля, починала едва седмица преди сватбата ѝ с Ансел. Раждането на децата само беше подсилило изолацията ѝ, усилило бе страховете ѝ дотам, че често в продължение на дни не напускаше безопасността на дома, разчитайки на Ансел за всичко, което предполагаше връзка с външния свят.
Новината за повредения самолет я беше сломила. Последвалото оживяване на Ансел я възстанови със силата на религиозно откровение, изход, който потвърди и освети абсолютната необходимост от досадно повтарящите се животоспасяващи ритуални действия.
Ансел от своя страна изпитваше огромно облекчение от това, че отново си е у дома. Бен и Хейли се опитаха да се качат върху него, но той ги възпря заради болката в шията си. Стягането — чувстваше мускулите си като въжета, усукани мъчително — се съсредоточаваше в гърлото му, но продължаваше по челюстта нагоре до ушите. Когато усучеш въже, то се скъсява и точно така чувстваше мускулите си. Разкърши врата си, надявайки се да получи малко облекчение от раздвижването…
ЩРАК… ХРУСС… ПУК…
… накара го почти да се превие на две. Болката не си струваше усилието.
По-късно Ан-Мари го намери в кухнята, докато връщаше бурканчето с ибупрофен във високия шкаф над печката. Беше пъхнал в устата си шест таблетки наведнъж, препоръчваната дневна доза — и едва беше успял да ги глътне.
Цялата радост угасна в уплашените ѝ очи.
— Какво има?
— Нищо — отвърна ѝ, макар да се оказа твърде болезнено да поклати глава. Най-добре да не я тревожи. — Само някакво схващане от самолета. От това как е висяла главата ми, предполагам.
Гледаше го притеснено от прага и кършеше пръсти.
— Може би не трябваше да напускаш болницата.