Но един мъж се откъсна от тълпата. Мъж, когото Еф беше забелязал на влизане. Старец с побеляла коса, който държеше в ръцете си бастун, прекалено висок за него. Стиснал го беше като жезъл под високата сребърна дръжка. Приличаше на някакъв водевилен Моисей, само дето облеклото му беше безупречно, официално и старомодно. Носеше светлокафяво връхно палто върху костюм от туид. Имаше и златна часовникова верижка, окачена на елечето. И — странно за иначе безупречното облекло — сиви вълнени ръкавици с рязани пръсти.
— Доктор Гудуедър?
Старецът знаеше името му. Еф го изгледа отново и каза:
— Познаваме ли се?
Говореше с акцент, може би славянски.
— Видях ви по телевизията. Знаех, че ще дойдете тук.
— Чакал сте мен?
— Това, което имам да ви кажа, докторе, е много важно. Съдбоносно.
Еф се беше разсеял от дръжката на върха на бастуна в ръцете на стареца: сребърна вълча глава.
— Ами, не сега… обадете се в офиса ми, ще уговорим среща… — Отдръпна се и бързо започна да набира по мобилния си телефон.
Старецът изглеждаше загрижен. Даваше вид на развълнуван човек, който се старае да говори спокойно. Изписа възможно най-изисканата усмивка на лицето си и се обърна и към Нора, докато се представяше:
— Казвам се Ейбрахам Сетракян. Едва ли ви говори нещо. — Посочи с бастуна си към моргата. — Вие ги видяхте вътре. Пътниците от самолета.
— Знаете ли нещо за това? — запита Нора.
— И още как — отвърна ѝ той с благодарна усмивка. Отново се озърна към моргата като човек, който след като е чакал толкова дълго, се колебае откъде да започне. — Намерихте ги не особено променени вътре, нали?
Еф изключи телефона си преди да е звъннал. Думите на стареца откликваха на ирационалните му страхове.
— Как непроменени?
— Мъртвите. Телата не се разлагат.
По-скоро притеснен, отколкото заинтригуван, Еф попита:
— Значи това чуват хората тук?
— Нямаше нужда някой да ми казва каквото и да било, докторе. Знам го.
— Знаете го.
— Кажете ни — намеси се Нора. — Какво още знаете?
Старецът се покашля.
— Намерихте ли един… ковчег?
Еф усети как Нора се надигна почти на педя от тротоара.
— Какво казахте?
— Ковчег. Ако е при вас, той все още е в ръцете ви.
— Кой е той? — попита Нора.
— Унищожете го. Веднага. Не го задържайте за изследване. Трябва да унищожите ковчега веднага.
Нора поклати глава.
— Изчезна. Не знаем къде е.
Сетракян преглътна с горчивина.
— Точно от това се боях.
— Защо да го унищожаваме? — попита Нора.
Еф се намеси, обръщайки се към нея:
— Ако тези приказки се разнесат, ще настане паника. — Погледна стареца. — Кой сте вие? Как чухте за тези неща?
— Антиквар съм. Нищо не съм чул. Тези неща ги знам.
— Знаете ги? Откъде ги знаете?
— Моля ви. — Възрастният човек заговори на Нора, която му се стори по-възприемчивата. — Това, което ще ви кажа, не го говоря току-така. Казвам го с отчаяние и съвсем искрено. Онези тела вътре. — Посочи към моргата. — Уверявам ви, преди да падне нощта, те трябва да бъдат унищожени.
— Унищожени? — повтори скептично Нора. За първи път от началото на разговора реакцията ѝ беше негативна.
— Препоръчвам изгаряне. Кремация. Просто и сигурно.
— Онзи там — извика някой откъм служебния вход. Служител на моргата водеше патрулен полицай към тях. Към Сетракян.
Старецът ги пренебрегна. Заговори вече по-бързо.
— Моля ви. Вече почти не остана време.
— Ето го — каза служителят, закрачил право към тях и посочи Сетракян на ченгето. — Това е лицето.
Полицаят, вежлив и леко отегчен, се обърна към стареца:
— Сър?
Сетракян го игнорира. Заговори умолително и настойчиво на Нора и Еф:
— Нарушено е примирие. Древен свят договор. От човек, който вече не е човек, а нещо ненавистно. Ходеща по земята, жадна за кръв напаст.
— Сър — прекъсна го униформеният. — Може ли да поговорим, сър?
Сетракян се пресегна и сграбчи Еф за китката, за да задържи вниманието му.
— Той вече е тук. Тук, в Новия свят, в този град, в този ден. Тази нощ. Разбирате ли? Трябва да бъде спрян.
Покритите с вълна пръсти на стареца бяха криви и чворести като нокти на хищна птица. Еф се издърпа от него, не грубо, но достатъчно, за да отблъсне възрастния човек назад. Бастунът му шибна полицая в рамото, почти в лицето и изведнъж сдържаността на служителя на реда премина в гняв.