При тези думи Сетракян се опита да измъкне кола, но сребърният му връх тихо изстърга и издаде намерението му миг преди Изчадието да бъде прободено в сърцето.
И този миг се оказа достатъчен. Създанието разгъна напред ноктестата си ръка и спря оръжието на сантиметри от гърдите си.
Сетракян се помъчи да се освободи, като замахна по него с другата си ръка, но Създанието спря и нея. Върхът на жилото му перна младежа отстрани по шията — съвсем тънко убождане, бързо колкото мигване на окото, но достатъчно, за да впръсне парализиращата си отрова.
Вече държеше здраво в ръцете си младия мъж. Вдигна го от леглото.
— Но ти няма да срещнеш Бог — изсъска Създанието. — Защото лично се познавам с Него и знам, че Си отиде.
Сетракян бе на ръба да изгуби съзнание от натиска на хищните пръсти, стиснали като менгемета дланите му. Дланите, които толкова дълго го бяха опазили жив в лагера. Мозъкът му се пръскаше от болка, беше зяпнал и дробовете му се напрягаха да вдишат, но не закрещя.
Създанието се взря дълбоко в очите му и видя вътре душата му.
— Ейбрахам Сетракян — изшепна то. — Име толкова нежно, тъй сладко за изпълнено със силен дух момче… — Доближи се до лицето му. — Но защо искаш да ме унищожиш, момче? С какво толкова съм заслужил омразата ти, когато откриваш около себе си толкова смърт и без мен? Не аз съм чудовището тук. Бог е. Бог, Който е както твой, така и мой. Изоставилият ни Баща, който Го няма от толкова дълго време… В очите ти виждам онова, от което най-много се боиш, млади Ейбрахам, и това не съм аз… Ямата е. Тъй че сега ще видиш какво ще се случи, щом я нахраня с теб, а Бог не ще стори нищо за твоето спасение.
И тогава, с жестоко изпукване, Създанието прекърши костите в дланите на младия Ейбрахам.
Младежът се свлече на пода, присвит на кълбо от болка и притиснал до гърдите си потрошените си пръсти. Лежеше прострян в петно от смътна слънчева светлина.
Утро.
Създанието изсъска и отново понечи да го приближи.
Но лагеристите вече се будеха и докато младият Ейбрахам губеше съзнание, Изчадието изчезна.
Преди проверката откриха Сетракян ранен и плувнал в кръв. Отнесоха го в лазарета, откъдето болните лагеристи никога повече не се завръщаха. Един дърводелец с прекършени ръце не можеше да послужи за нищо в лагера и главният надзирател веднага одобри премахването му. Повлякоха го към ямата за изгаряне с останалите нещастници, не издържали проверката. Накараха ги да коленичат в редица. Гъстият мазен черен дим закриваше убийствено горещото и безмилостно слънце. Съблякоха го и го завлякоха в самия край на редицата. Там, присвил до гърдите си прекършените си длани и треперещ от страх, той се вторачи в ямата.
Изгарящата яма. Гърчещите се прегладнели пламъци. Мазният пушек, издигащ се нагоре в хипнотичен танц. Ритъмът в редицата за екзекуция — изстрелът, изщракването на затвора на пистолета, тихото изтупване на празната гилза в пръстта… Това го унасяше в смъртен транс. Втренчи се долу в пламъците, които свличаха плът и кост и оголваха човека до това, което е: жалка материя. Ненужни никому крехки, трошливи, изгарящи късове месо, които се превръщаха във въглени.
Създанието беше вещо в ужаса, но този човешки ужас надвишаваше всяка друга възможна съдба. Не само поради липсата на милост, а по-скоро защото ставащото тук не беше подчинено на някакъв импулс. Беше рационално. Беше въпрос на избор. Убийството нямаше връзка с голямата война и не служеше на никаква друга цел, освен на злото. Хора избираха да правят това с други хора и измисляха причини, места и митове, за да удовлетворят рационално и методично своята страст.
Докато нацисткият офицер механично застрелваше всеки по ред в тила и изритваше тялото в поглъщащата яма, волята на Ейбрахам рухна. Призля му не от миризмата или от гледката, а от осъзнаването — от увереността — че Бог вече не е в сърцето му. То беше заето изцяло от ямата.
Младежът плачеше за своя провал и за провала на своята вяра, когато усети дулото на полуавтоматичния пистолет да се притиска в голата му кожа…
Още една уста на врата му…
И тогава чу изстрелите. От другата страна на двора бригада лагеристи бяха завзели наблюдателните кули и превземаха лагера. Стреляха във всеки униформен офицер, който се мернеше пред очите им.
Мъжът зад него побягна. Остави Сетракян надвесен над ръба на онази яма.
Полякът до него в редицата се надигна и побягна… и волята отново се върна в младото тяло на Ейбрахам. Свил ръце до гърдите си усети, че се е изправил и вече тича гол към замаскираната ограда с бодлива тел.
Около него ехтеше стрелба. Охрана и затворници падаха, плувнали в кръв. Димът вече не идваше само от ямата. Целият лагер беше в пламъци. Озова се някак до оградата заедно с група хора, където нечии безименни ръце го повдигнаха нагоре, отменяйки собствените му потрошени длани, а после го прехвърлиха от отсрещната страна.