Ансел. Какво беше направил с тях?
Изтри ръцете си, след което отново тръгна да обикаля къщата, но този път само долния етаж. Издърпа махагоновата кутия от бюфета в дневната и извади доброто сребро. Сватбеното ѝ сребро. Блестящо и полирано. Тайното ѝ съкровище, скрито така, както някоя друга жена би крила бонбони или хапчета. Докосна всеки прибор. Пръстите ѝ допираха среброто и се връщаха на устните ѝ. Чувстваше, че ще се разпадне, ако не успее да докосне всичко.
След това отиде до задната врата. Там, с ръка на бравата, тя спря. Изтощена, молеща се за напътствие и сила. Помоли се за знание, помоли се да разбере какво става, да ѝ се посочи правилното нещо, което да направи.
Отвори вратата и слезе по стъпалата до сайванта. Сайванта, от който беше извлякла труповете на двете кучета до ъгъла на двора, без да знае какво друго да направи. За щастие до предната веранда имаше стара права лопата, така че не ѝ се наложи отново да влиза в бараката. Погреба ги в плитката пръст и поплака на гробовете им. Поплака за тях, за децата и за себе си.
Пристъпи до стената на сайванта, където в дървено сандъче под прозорчето с четири стъкла растяха оранжеви и жълти хризантеми. Поколеба се преди да надникне вътре, засланяйки очи от слънцето. Върху забити в стените пирони висяха дворни сечива, на рафтовете лежаха инструменти, имаше и малка работна пейка. Слънчевата светлина през прозорчето оформяше съвършен правоъгълник върху пръстения под. Сянката на Ан-Мари падаше върху метален прът, забит дълбоко в земята. За пръта беше закачена верига като тази на вратата, краят ѝ оставаше скрит от погледа ѝ. На пода личаха следи от ровене.
Върна се отпред и спря пред завързаните с верига крила на вратата. Вслуша се.
— Ансел? — едва прошепна тя.
Ослуша се отново и след като не чу нищо, доближи устни точно пред едносантиметровия процеп между двете изкорубени от дъжда крила.
— Ансел?
Шумолене. Смътно животинския звук я ужаси… и успокои в същото време.
Той все още беше вътре. Все още беше с нея.
— Ансел… Не знам какво да направя… моля те… кажи ми какво да направя… Не мога да се справя без теб. Имам нужда от теб, скъпи мой. Моля те, отговори ми. Какво да направя?
Още шум като от падаща пръст. Гърлен звук като от запушена тръба.
Да можеше само да го види. Да зърне лицето му, за да се успокои.
Ан-Мари бръкна в предницата на блузата си. Извади оттам дебелия ключ, който висеше на връзка за обувки. Посегна към катинара, който държеше веригата през дръжките на вратата и пъхна ключа. Завъртя го, докато изщрака и скобата се освободи от дебелата стоманена основа. Разви веригата, измъкна я от металните дръжки и я пусна да падне на тревата.
Крилата се разтвориха. Сами се люшнаха с няколко сантиметра навън. Слънцето вече беше точно отгоре и вътре в сайванта беше тъмно, освен малкото слънчево петно, процеждащо се през прозорчето. Тя застана пред отвора и се помъчи да надникне вътре.
— Ансел?
Видя раздвижилата се сянка.
— Ансел… трябва да пазиш повече тишина, нощем. Г-н Отиш оттатък улицата се обади на полицията, мислеше, че са кучетата… кучетата…
Очите ѝ се насълзиха. Всичко, което беше насъбрала, заплашваше да се излее навън.
— Аз… замалко щях да му кажа за теб. Не знаех какво да правя, Ансел. Кое е правилното? Много съм объркана. Моля те… трябваш ми…
Тъкмо се пресягаше към вратите, когато наподобяващият на стенание вик я стъписа. Мъжът ѝ се хвърли към тях, към нея, за да я нападне отвътре. Само че затегнатата за пръта верига го дръпна рязко назад и от гърлото му се изтръгна задавен рев. Но когато крилата се люшнаха навън, преди да изпищи, преди да затръшне вратите срещу него като кепенци срещу страховит ураган, тя видя съпруга си. Свит в пръстта, гол и с кучешкия нашийник, стегнат около изпънатия му врат. Устата му бе черна и зееше отворена широко. Беше оскубал повечето си коса, а дрехите му бяха раздрани. Видя бялото му тяло с изпъкналите сини вени, окаляно от спането, от криенето под пръстта… Като мъртво същество, ровило в гроба си. Той оголи зацапаните си с кръв зъби и очите му се обърнаха навътре в главата, заслепени от слънцето. Демон. Ан-Мари нави отново веригата около дръжките с разтрепераните си от ужас ръце и затегна катинара, а после се обърна и побягна към къщата.
Лимузината откара Габриел Боливар право до кабинета на личния му лекар в сграда с подземен гараж. Д-р Роналд Бокс беше основният човек, който се грижеше за много от живеещите в Ню Йорк филмови, телевизионни и музикални звезди. На него можеше да се разчита, че няма изпише механично някоя рецепта и да се отърве, макар да беше щедър с електронната си писалка. Беше опитен интернист с практика в центровете за лечение на наркотична зависимост, вещ в лекуването на заболявания, предавани по полов път като хепатит C и други, свързани с публичната известност, страдания.