Дръжката на вратата започна да се завърта, когато тя се втурна покрай нея към стълбите. Нийва, петдесет и три годишната жена с болни колене, задрапа и затича с всички сили нагоре. Залитна, подпря се на стената с ръка и разпятието изрови малко парче мазилка. Нещо имаше зад нея, нещо я следваше по стъпалата. Изкрещя на креолски щом се озова на огрения от слънцето първи етаж, затича през дългата кухня, награби ръчната си чанта и събори голямата пазарска торба. Снаксовете и напитките изпопадаха по пода, но беше твърде уплашена, за да се върне за тях.
Като видя как майка ѝ, с дългата до глезените си рокля на цветя и с черните си обувки, излетя с крясъци от къщата, Себастиен изскочи от колата.
— Не! — изрева Нийва и ѝ замаха да влиза обратно вътре. Бягаше, като че я гонят, обаче нямаше никой зад нея. Разтревожена, Себастиен се отпусна на седалката си.
— Мамо, какво стана?
— Карай! — закрещя Нийва. Едрата ѝ гръд се надигаше тежко, подивелите ѝ очи не се откъсваха от отворената странична врата.
— Мамо — повтори Себастиен, докато даваше на заден. — Това е отвличане на деца. Има си закони. Обади ли се на съпруга? Каза, че ще се обадиш на съпруга.
Нийва разтвори дланта си и видя, че е окървавена. Така силно беше стискала украсеното с мъниста разпятие, че кръстът се бе врязал в плътта ѝ. Пусна го на пода на колата.
Старият професор седеше в самия край на пейката в ареста. Стараеше се да бъде колкото се може по-далеч от голия до кръста хъркащ мъж, който тъкмо се беше облекчил без да притеснява хората с въпроси за посоката на тоалетната, дето се намираше в ъгъла на помещението. Дори не си беше събул панталона.
— Сетрайкийн… Сетаркиян… Сетрайняк…
— Тук — отзова се той. Стана и тръгна към четящия мъж в полицейска униформа, който се мъчеше да налучка името му и стигна до отворената врата на килията. Служителят го пусна навън и затвори вратата зад него.
— Освободен ли съм? — попита Сетракян.
— Май да. Синът ви е дошъл да ви вземе.
— Си…
Сетракян затвори устата си. Последва униформения към стаята за разпити. Полицаят дръпна вратата и му махна с ръка да влезе.
Бяха му необходими едва няколко мига, само докато вратата зад него се затвори, за да разпознае в лицето от другата страна на голата маса д-р Ефраим Гудуедър от Центъра за медицински контрол и превенция.
До него седеше и лекарката, с която бе предишния път. Сетракян се усмихна признателно за лъжата им, въпреки че появата им не го изненада.
— Значи е започнало — отбеляза той.
Тъмни кръгове от умора и безсъние се бяха отпечатали около очите на д-р Гудуедър. Той огледа възрастния мъж от глава до пети.
— Ако искате да излезете оттук, можем да ви изведем. Но първо ми трябва обяснение. Трябва ми информация.
— Мога да отговоря на много от въпросите ви. Но вече твърде много време е загубено. Трябва да започнем сега, в този миг, ако изобщо имаме шанс да възпрем това коварно нещо.
— Точно за това говоря — прекъсна го доста грубо докторът. — Какво е това коварно нещо?
— Пътниците от самолета — отговори му Сетракян. — Мъртвите са се вдигнали.
Еф нямаше отговор на това. Не можеше да го изрече. Нямаше да го изрече.
— Има много неща, от които ще трябва да се отърсите, д-р Гудуедър — продължи Сетракян. — Разбирам убеждението ви, че поемате голям риск, доверявайки се на думите на един непознат старец. Но в известен смисъл аз рискувам хиляди пъти повече, като поверявам тази отговорност на вас. Това, което обсъждаме тук, засяга ни повече, ни по-малко съдбата на човешката раса… Макар да не очаквам да ме разберете или да ми повярвате безрезервно. Мислите, че ме привличате за каузата си. Истината е, че аз привличам вас за своята.
Старият професор
Еф лепна на предното стъкло на колата си табелата с надпис „СПЕШНА ДОСТАВКА НА КРЪВ“ и паркира в обозначената за товарене зона на улица Ийст 119. Последва Сетракян и Нора до заложната къща, която се намираше на ъгъла през една пресечка на юг. Вратите бяха с решетки, прозорците — със спуснати метални капаци. Въпреки килнатата настрани табела „ЗАТВОРЕНО“, окачена на стъклото на вратата точно над работното време, отвън стоеше мъж в опърпано черно двуредно палто и с нахлупена на главата висока плетена шапка, каквато обичаха да носят растафарианците. Липсваха само характерните плитки, които да я изпълнят, така че шапката се свличаше от главата му като размекнало се суфле. Мъжът стискаше в ръка кутия за обувки и пристъпяше от крак на крак.