Дойде и Сетракян. Стискаше връзка ключове с потрошените си пръсти. Засуети се с ключалките по решетката на вратата.
— Не приемам залози днес — подхвърли той, като погледна бегло кутията в ръката на мъжа.
— Вижте тук. — Мъжът извади от кутията вързоп от ленена кърпа за хранене и я разви, за да покаже десетина прибора. — Качествено сребро. Изкупувате сребро, знам.
— Изкупувам, да. — Вече отключил вратата, Сетракян подпря дръжката на високия бастун на рамото си и избра един нож. Претегли го в ръката си и потърка с пръсти острието. После опипа джобовете на палтото си и се обърна към Еф. — Да имате десет долара, докторе?
С желанието това да приключи по-бързо, Еф бръкна за парите си и издърпа десетдоларова банкнота. Връчи я на мъжа с кутията за обувки.
След това Сетракян му върна приборите.
— Прибери си ги. Не е истинско сребро.
Мъжът прие с благодарност подаянието и се отдръпна с кутията под мишница.
— Бог да ви благослови.
— Е, това ще го разберем скоро — измърмори Сетракян, докато влизаше в дюкяна си.
Еф погледа как парите му се отдалечават надолу по улицата, след което последва стареца вътре.
— Осветлението е ей там на стената — каза Сетракян, докато затваряше и заключваше вратите.
Нора завъртя и трите ключа наведнъж. Светлината обля стъклените шкафове, витрините и антрето, където стояха. Ъгловото магазинче беше клинообразно и набито в градското каре като с дървен чук. Първата дума, която хрумна на Еф, беше „боклук“. Много и много боклук. Стари стереосистеми, видеокасетофони и друга овехтяла електроника. Витрина с музикални инструменти, между които едно банджо и клавиатура „Кейтар“ от 80-те с форма на китара. Религиозни статуетки и сувенирни чинии. Два грамофона и малки саундбордове. В заключена стъклена витрина бяха изложени евтини брошки и пошла лъскава бижутерия. Окачалки с дрехи, най-вече зимни палта с кожени яки.
Толкова много боклук, че му се сви сърцето. Дали не си губеше скъпоценното време с някакъв луд?
— Вижте — заговори той на стареца. — Имаме един колега. Мислим, че е заразен.
Сетракян го подмина, като почукваше с големия си бастун. Отмести вратата на тезгяха с обвитата си в ръкавицата ръка и ги подкани да влязат.
— Ще се качим оттук.
Задното стълбище ги отведе пред врата на втория етаж. Старецът докосна с пръсти мезузата преди да влезе и подпря високия си бастун на стената. Беше стар апартамент с ниски тавани, застлан с протрити пътеки. Мебелите не бяха подменяни може би от трийсет години.
— Гладни ли сте? — попита Сетракян. — Потърсете наоколо, все ще намерите нещо. — Вдигна капака на луксозната кутия за сладки и извади отворена опаковка „Девил догс“. Взе една паста и разкъса целофанената обвивка. — Не се оставяйте енергията ви да се изчерпи. Пазете си силата. Ще ви трябва.
Старецът отхапа от пълния с крем сладкиш и се запъти към спалнята, за да се преоблече. Еф се озърна из кухничката. После с Нора се спогледаха. Въпреки безпорядъка, домът миришеше на чисто. От масата, до която имаше само един стол, Нора взе черно-бяла снимка в рамка. Беше портрет на млада жена с гарвановочерна коса, облечена в семпла черна рокля. Седеше върху голяма скала посред пуст плаж. Пръстите ѝ бяха сплетени върху голото коляно, а победоносна усмивка красеше приятното ѝ лице. Еф се обърна към коридора, през който бяха влезли, и се загледа в старите огледала, окачени по стените му. Бяха десетки, с всевъзможни форми и размери, ожулени от времето и напукани. Купчините книги, струпани направо на земята от двете му страни, го правеха да изглежда още по-тесен.
Старецът се върна. Беше се преоблякъл, но бе запазил стила си: стар костюм от туид с елече, тиранти, вратовръзка и изтънели от лъскане кожени кафяви обувки. Все още носеше вълнени ръкавици без пръсти върху осакатените си длани.
— Виждам, че събирате огледала — вметна Еф.
— Определени видове. Намирам, че старото стъкло отразява най-добре.
— А готов ли сте вече да ни кажете какво става?
Старецът леко кривна главата си настрани.
— Докторе, това не е нещо, което човек може просто да разкаже. Това е нещо, което трябва да се покаже. — Подмина Еф и отиде до вратата, през която бяха влезли. — Моля, елате с мен.
Еф го последва обратно по стъпалата. Нора вървеше след тях. Минаха през заложния магазин на първия етаж и продължиха до друга заключена врата към ново виещо се стълбище, което водеше надолу. Старецът заслиза бавно, стъпало по стъпало. Изкривената му ръка се плъзгаше по железния парапет и гласът му изпълни тесния проход: