Сетракян добави:
— Трябва да заявя, че не съм човек, който има навика да реже човешки сърца. Това беше малко мръсна работа, попаднах на нея случайно. Но беше абсолютно необходимо.
— И оттогава пазите това нещо живо? Храните го като… домашен любимец? — не вярваше на очите си Нора.
— Да. — Погледна някак нежно към стъкленицата. — Служи ми да ми напомня ежедневно. Срещу какво съм се изправил. Срещу какво сме се изправили.
Еф беше поразен.
— През цялото това време… Защо не сте показал на никого това чудо? На медицинско училище? На вечерните новини?
— Ако беше толкова лесно, докторе, тайната щеше да е известна преди години. Има сили, съюзени срещу нас. Това е древна тайна с дълбоки корени. Засяга мнозина. Никога няма да позволят истината да стигне до широката публика. Ще я заглушават, а с нея — и мен. Затова през всичките тези години се крих и не излизах на открито. Чаках.
От тези думи космите по врата на Еф настръхнаха. Истината беше тук, пред очите му: човешкото сърце в стъклен съд, приютило червей, жаден за човешка кръв.
— Не съм много наясно с тайните, застрашаващи бъдещето на човешката раса. Никой ли не знае за това?
— О, някой знае. Да. Някой могъщ. Господаря не би могъл да пътува без помощ. С безопасността и транспортирането му се е заел съюзник — човек. Виждате ли… вампирите не могат да прехвърлят водни масиви без човешка помощ. Човек го е поканил тук. И сега печатът, договорът, е нарушен. От съюз между стригои и хора. Ето защо това нашествие е толкова стъписващо. И толкова невероятно застрашително.
Нора се обърна към Сетракян.
— С колко време разполагаме?
Старецът вече беше пресметнал.
— На тази твар ще ѝ отнеме по-малко от седмица, за да довърши целия Манхатън. Около три месеца ще са ѝ нужни, за да превземе страната. За шест месеца ще погълне света.
— Няма начин — заяви Еф. — Няма да стане.
— Възхищавам се от решителността ви — отговори му Сетракян. — Но все още не разбирате добре срещу какво сте изправени.
— Добре. Тогава ми кажете откъде да започнем.
Василий Фет спря вана си с градска регистрация пред жилищна сграда в Долен Манхатън. Зданието отвън не изглеждаше нищо особено, обаче имаше навес и портиер. Пък и все пак това си беше Трайбека. Ако не беше видял незаконно паркираната отпред кола на здравната служба с въртящата се на покрива жълта светлина, щеше да провери адреса отново. По ирония на съдбата, в повечето сгради и домове из повечето части на града, хората посрещаха унищожителите на паразити с отворени обятия като полиция, пристигнала на местопрестъплението. Василий не мислеше, че тук ще е точно така.
Върху багажника на вана му стоеше надписът НСКВ, съкратено от „Нюйоркска служба за контрол на вредителите“. На стълбището го посрещна Бил Фърбър, инспекторът от здравния департамент. Били имаше провиснали руси мустаци, които се вълнуваха по лицето му заради постоянното дъвчене на антиникотиновата дъвка.
— Ваз — извика му той, което беше кратката форма на Вася, фамилиарното умалително на личното му руско име. Ваз или просто Ви, както го наричаха често, бе второ поколение руснак с гърлен бруклински акцент. Беше едър мъж и изпълваше по-голямата част от стълбището.
Били го потупа по рамото и му благодари, че е дошъл.
— Племенничката на братовчедка ми тук е ухапана по устата. Знам, знам. Не е моят тип жилище, ама какво да правя? Побъркали са се по сделките с недвижими имоти. Просто да знаеш, че са ми семейство. Казах им, че водя най-добрия убиец на плъхове в петте района.
Василий кимна с мълчаливата гордост, характерна за унищожителите на вредители. Хората с неговата професия работеха в мълчание. Успехът означаваше да не остане и една следа от свършената работа. Да няма знак, че проблемът някога е съществувал. Да няма и един забравен капан. Означаваше, че редът е възстановен.
Затъркаля след себе си кутията си с инструментите със самочувствието на компютърен техник. Горният етаж беше просторен, с високи тавани и широки помещения. 1800 квадратни фута жилищна сграда, която на борсата за недвижими имоти в Ню Йорк сигурно струваше поне три милиона долара. В стая от стъкло, тиково дърво и хром, върху късо, твърдо и оранжево като баскетболна топка канапе, седеше момиченце. Беше гушнало кукла и здраво стискаше майка си. Горната устна и бузката на детето бяха покрити с голяма превръзка. Майката беше с късо подстригана коса. Очилата ѝ бяха с тесни правоъгълни рамки. Носеше дълга до коленете пола от зелено вълнено букле. На Василий му се стори, че вижда посетител от някакво свръхмодерно андрогинно бъдеще. Момичето беше малко, може би на пет или шест годинки. Все още бе уплашено. Василий би рискувал една усмивка, но с това негово лице рядко вдъхваше спокойствие на децата. Ченето му беше плоско като гръб на брадва, а очите му — широко раздалечени.