— Направихте го с пилота.
Еф се затрудни.
— Онова беше друго. Той нападна Нора и Джим… нападна мен.
— Философията ви за самозащита, ако се приложи вярно, е абсолютно уместна и в тази ситуация.
— Също и философията за геноцид.
— Ами ако това е тяхната цел? Тоталното подчиняване на човешката раса? Какъв би бил отговорът ви?
Еф нямаше желание да се въвлича в абстрактни разсъждения. Гледаше своя колега. Приятеля си.
Сетракян осъзна, че няма да може да промени мнението му. Все още не.
— Заведете ми при останките на пилота тогава. Може би ще успея да ви убедя.
Никой не обели дума, докато асансьорът ги спускаше към подземните етажи. Там се озоваха пред моргата. Вратата ѝ, която се предполагаше да е заключена, зееше широко отворена. Отпред имаше струпани полицаи, сред които се виждаше и администраторката на болницата.
Еф се понесе към тях.
— Какво си въобразявате, че правите тук?
Видя, че касата на вратата е издраскана, металната рамка — огъната и изкъртена, а ключалката — избита навън.
Не администраторката беше отворила вратата. Нещо друго я беше разбило.
Еф бързо надникна вътре.
Масата беше празна. Тялото на Редфърн го нямаше.
Еф се обърна към администраторката за повече информация. С изненада видя, че се е отдръпнала на няколко крачки в коридора. Говореше с полицаите и се озърташе през рамо към него.
— Нямаме повече работа тук — каза Сетракян.
— Но аз трябва да разбера къде са останките.
— Изчезнали са. Никога повече няма да се върнат. — Старецът го стисна за рамото с изненадваща сила. — Вярвам, че са осъществили целта си.
— Целта? Каква е тя?
— Отвличане, в крайна сметка. Защото не са по-мъртви от спътниците си, които лежаха в моргите.
Докато търсеше онлайн информация какво се прави, когато съпругът почине без да е оставил завещание, наскоро овдовялата Глори Мюлер попадна на статия за липсващите трупове от Полет 753. Проследи линка, който препращаше към „РАЗВИТИЕ НА СЛУЧАЯ“. След час Федералното бюро за разследване щяло да даде пресконференция, за да обяви ново и по-голямо възнаграждение за всякаква информация около изчезналите от моргата тела на жертвите от трагедията „Реджис еър“.
Съобщението предизвика в душата ѝ дълбока нотка на страх. Неясно защо си спомни как предната нощ се събуди от някакъв кошмар, а после чу звуци от тавана.
От съня, който я беше събудил, помнеше само, че Херман, починалият ѝ наскоро съпруг, се е върнал от мъртвите. Станала беше някаква грешка и странната трагедия на Полет 753 изобщо не беше се случила. Херман се беше появил на задната врата на дома им в Шийпсхед бей с усмивка „Мислеше си, че си се отървала, а?“ и си поиска вечерята.
Пред хората Глори беше изиграла полагащата ѝ се роля на тихо скърбяща вдовица и щеше да продължи да го прави, докато траеха всички съдебни процедури, през които сигурно щеше да се наложи да премине. Но беше може би единствената, която смяташе, че трагичните обстоятелства, отнели живота на човека, с когото живееше от тринайсет години, са всъщност Божи дар.
Тринайсет години брак. Тринайсет години непрекъснати обиди и насилие, което набираше сили с времето и все по-често се проявяваше и пред децата — две момчета на девет и на единайсет. Глори живееше в постоянен страх от промените в настроенията му. През последната седмица дори си беше представяла как взима момчетата и се маха, докато той бди над умиращата си майка в Хайделберг. Това обаче беше само мечта, чието приложение на практика бе твърде рисковано. И къде би могла да отиде? И по-важното, какво щеше да им направи той, ако ги намереше? А тя знаеше, че ще ги намери.
Но Господ беше добър. Най-после беше отвърнал на молитвите ѝ. Тя и децата ѝ бяха свободни. Тъмният плащ на насилието се бе вдигнал от дома им.
Отиде до стълбището и погледна нагоре към втория етаж. Загледа се в капака на тавана и в увисналото въже за дърпане.
Енотите. Бяха се върнали. Херман първи ги бе открил. Беше хванал една миеща мечка да се крие там, след което измъкна полуделия от страх натрапник вън в задния двор и го преби за пример пред момчетата…
Повече не. Нямаше от какво да се бои повече. Момчетата нямаше да са вкъщи поне още час и тя реши да се качи горе. Без друго се канеше да прегледа вещите на Херман. Денят за разчистване беше във вторник и дотогава трябваше да е готова.
Имаше нужда от оръжие и първото, за което се сети, бе мачетето на Херман. Беше го донесъл у дома преди няколко години и го държеше увито в маслен парцал в затворената пластмасова барака за инструменти до стената на къщата. Когато го попита защо изобщо му е такова нещо — сечиво за джунглата точно тук, в Шийпсфилд бей — само ѝ беше изръмжал: