Скандалът винаги вървеше по-добре с чаша пино и тя довърши втората си с щедра глътка. Погледна кухненския часовник с искреното намерение да се поразтъпче навън. Даваше си сметка, че Марк се изнервя всеки път, щом се прибереше вкъщи и установеше, че тя го води с две питиета. Майната му. Нали си прекарваше деня, сврян в уютния си офис в града? После обядваше, мотаеше се през почивката, а след това бъбреше с хората в късния влак на път за вкъщи. Докато тя самата бе заклещена тук с бебето, с Маркъс, с бавачката, с градинаря…
Наля си нова чаша, зачудена кога ли Маркъс, ревнивото ѝ демонче, щеше да влезе и да събуди малката си сестричка. Преди да си тръгне, бавачката беше сложила Джаклин да спи и бебето още не беше се пробудило. Патриша отново погледна часовника, забелязала необичайно проточилата се тишина в къщата. Спим като шампиони, виж ти. Подкрепена с още една глътка пино и загрижена за малкия си четиригодишен терорист, хвърли задръстеното с реклами списание „Cookie“ и се заизкачва по стъпалата.
Първо погледна в стаята на Маркъс. Намери го легнал по очи на постелката „Ню Йорк Рейнджърс“ до леглото си, с падналата на пода гейм конзола от протегнатата му ръка. Изцеден. Разбира се, скъпо щяха да платят за тази негова късна дрямка, когато вихрещият се дервиш нямаше да може да се укроти за лягане, но тогава щеше да е ред на Марк да се оправя.
Тръгна по коридора. Запъти се към затворената врата, от чиято брава върху дантелена лента висеше копринена възглавничка с форма на сърце. Отгоре ѝ беше избродиран надпис „ШШШТ! — СПЯЩО АНГЕЛЧЕ“. Няколкото бучки черна пръст по пътеката я озадачиха и тя се намръщи. „Малко демонче“ помисли си. Внимателно открехна затоплената полутъмна детска и се стъписа, като видя, че някой седи и се поклаща леко в люлеещия се стол до бебешкото креватче. Жена. Държеше малък вързоп в прегръдката си.
Непознатата люлееше бебето ѝ. Джаклин. Но в тихата топлина на стаята, под приглушеното осветление и с дебелата мека пътека под краката ѝ все още всичко изглеждаше наред.
— Ти какво…? — Когато Патриша плахо пристъпи навътре, нещо в позата на жената я подсети. — Джоан? Джоан… ти ли си това? — Пристъпи още крачка навътре. — Какви ги…? През гаража ли влезе?
Джоан — тя беше — спря да се полюшва и стана от стола. На розовата светлина от лампата зад гърба ѝ Патриша едва забеляза странното изражение на лицето ѝ и неестествено изкривената ѝ уста. Миришеше на мръсно и Патриша моментално си спомни за сестра си и за онзи ужасен, ужасен Ден на благодарността миналата година. Дали и Джоан не бе прихванала същото психично разстройство?
И защо беше тук сега с бебето ѝ Джаклин на ръце?
Джоан протегна ръце, за да ѝ върне дъщеричката. Патриша я притисна до гърдите си и след миг разбра, че нещо не беше наред. Спокойствието на детето ѝ отиваше далеч отвъд обичайната отпуснатост на бебешкия сън.
С разтреперани пръсти Патриша отметна одеялото, покрило лицето на Джаки.
Устничките като розова пъпка бяха разтворени. Очичките ѝ бяха тъмни, неподвижни и втренчени. Одеялото около шията ѝ беше мокро. Пръстите на Патриша се обагриха с кръв.
Писъкът, който се надигна в гърлото ѝ, така и не достигна целта си.
Ан-Мари Барбур беше буквално на ръба на полудяването. Стоеше в кухнята и шепнеше молитви, стиснала ръба на мивката все едно, че къщата, в която бе живяла през целия си семеен живот, бе малка лодка, подмятана в разбушувано тъмно море. Неспирно се молеше за изход и облекчение. За проблясък надежда. Знаеше, че нейният Ансел не е никакво зло. Не беше това, което изглеждаше. Беше просто болен, много болен. (Но той уби кучетата.) Каквато и болест да имаше, щеше да мине като лоша треска и всичко щеше да се върне към нормалното.
Погледна навън към заключения сайвант в задния двор. Сега беше тихо.
Съмненията се върнаха отново, както когато видя репортажа за изчезналите от моргите мъртъвци от Полет 753. Нещо се беше случило. Нещо ужасно. (ТОЙ УБИ КУЧЕТАТА.) Смазващото чувство на ужас се облекчаваше само от непрестанното сноване между огледалата и мивката. Миене и докосване, страх и молитви.
Защо се заравяше Ансел в пръстта през деня? (Той уби кучетата.) Защо я гледаше с такава жадна страст? (Той уби кучетата.) Защо не искаше да ѝ каже нищо, а само ръмжеше и виеше (като кучетата, които уби)?
Нощта отново бе завладяла небето, а от това се беше бояла целия ден.
Защо беше толкова тихо навън сега?