Удостоверенията им осигуриха достъп чак до д-р Джулиъс Мирнщайн, главният съдебен лекар за Ню Йорк. Ако се изключат няколкото туфи кафява коса отстрани и на тила, Мирнщайн беше плешив мъж с издължено лице и със сприхав нрав. Над сивите си панталони беше навлякъл задължителната лекарска престилка.
— Смятаме, че снощи тук са нахлули с взлом… не знаем. — Д-р Мирнщайн се озърна към един съборен компютърен монитор и разпилени от чашата моливи. — Не можем да се свържем по телефона с никого от нощния персонал. — Погледна за потвърждение асистентката си, която държеше телефон до ухото си. Тя кимна утвърдително. — Моля, последвайте ме.
В подземната морга всичко изглеждаше наред, от почистените маси за аутопсия до повърхностите на плотовете, теглилките и измервателните уреди. Никакви следи от вандализъм нямаше тук. Д-р Мирнщайн продължи по пътеката през огромното хладилно помещение и изчака Еф, Нора и д-р Барнс да го последват.
Хладилните камери, в които държаха телата, бяха празни. Всички носилки все още си бяха там заедно с няколко захвърлени чаршафи и части от дрехи. Покрай лявата стена бяха останали няколко мъртви тела. Всички жертви от самолета бяха изчезнали.
— Къде са? — попита Еф.
— Ами там е работата — отвърна д-р Мирнщайн. — Не знаем.
Директор Барнс го изгледа продължително.
— Да не би да ми казвате, че сте убеден, че някой е нахлул снощи тук и е откраднал четирийсет и няколко трупа?
— Предположението ви е не по-добро от моето, д-р Барнс. Надявах се вашите хора да ме осветлят.
— Е, не може просто да са си тръгнали — изтъкна д-р Барнс.
— А какво е положението в Бруклин? Ами в Куинс? — попита Нора.
— Още не съм се чул с Куинс — отговори ѝ Мирнщайн. — От Бруклин обаче новините са същите.
— Същите? — ахна Нора. — Телата на жертвите са изчезнали?
— Именно — потвърди докторът. — Повиках ви тук с надеждата, че може би вашата агенция е прибрала тези тела без наше знание.
Барнс изгледа Еф и Нора. Двамата поклатиха глави.
— Господи. Трябва да се обадя на Федералната авиационна администрация.
Еф и Нора изчакаха Барнс да се отдалечи от д-р Мирнщайн и го догониха, преди да е успял да се свърже.
— Трябва да поговорим — заяви Еф.
Директорът запремества с тревога поглед от единия към другия.
— Как е Джим Кент?
— Изглежда добре. Твърди, че се чувства добре.
— Добре — каза Барнс. — Какво му е?
— Има пробождане в шията чак до гърлото. Същото като при жертвите на Полет 753.
Барнс се намръщи.
— Как е възможно това?
Еф му описа набързо бягството на Редфърн от скенера и последвалото нападение. От голям плик извади снимката от ЯМР-то и я лепна на таблото, като включи фоновата светлина.
— Това е снимката на пилота „преди“.
Основните му органи се виждаха. Всичко изглеждаше нормално.
— Да?
— А ето как стоят нещата „след“.
Постави снимка, на която се виждаше обгърнатият в сенки торс на Редфърн.
Барнс постави очилата си.
— Тумори ли?
— Ами… Хм… Трудно е да се обясни — отговори му Еф. — Но е нова тъкан. Захранва се от органите, които бяха напълно здрави само допреди двайсет и четири часа.
Директор Барнс свали очилата си и се намръщи отново.
— Нова тъкан? За какво говориш, по дяволите?
— Ето за какво.
Еф залепи нова снимка, показваща вътрешността на шията на Редфърн. Новият израстък под езика се виждаше ясно.
— Какво е това? — попита Барнс.
— Жило — отвърна Нора. — Или нещо подобно. Мускулесто по структура. Подвижно и месесто.
Барнс я изгледа все едно, че е полудяла.
— Жило?
— Да, сър — побърза да я подкрепи Еф. — Вярваме, че то е причината за среза в шията на Джим.
Барнс отново зашари с поглед от единия към другия.
— Казвате ми, че на един от оцелелите в самолетната катастрофа му е изникнало жило и е нападнал с него Джим Кент?
Еф кимна и за доказателство посочи снимките от скенера.
— Еверет, трябва да поставим останалите оцелели под карантина.
Барнс погледна към Нора, която през цялото време кимаше енергично, напълно съгласна с Еф.
— Заключението е, че вие вярвате, че това… този туморен израстък, тази биологична трансформация… по някакъв начин се предава?
— Това е подозрението ни и опасението ни — отвърна Еф. — Джим като нищо може да е заразен. Трябва да определим развитието на този синдром, какъвто и да е той, ако изобщо искаме да получим някакъв шанс да го поставим под контрол и излекуваме.