Гюс си спомни как дебелият мъж се бе нахвърлил върху Феликс. Маниакалната му прегръдка. Устата му, която се приближаваше към шията на приятеля му. И изражението на лицето на Феликс — ужас и благоговение.
— Усещаш ли колко е горещ? Метаболизмът му е убийствено бърз. Нужна е огромна енергия за превръщането. Промените, които сега стават в тялото му, са болезнени, катастрофални. Развитието на паразитна система от органи, която да се приспособи към новото му състояние на съществуване. Превъплъщава се в хранещ се организъм. Скоро, двайсет до трийсет и шест часа след началото на заразата, но най-вероятно тази нощ, той ще се надигне. Ще бъде жаден. Няма да се спре пред нищо, за да утоли жаждата си.
Гюс зяпна стареца като в полусън.
— Обичаш ли приятеля си? — каза Сетракян.
— Какво?
— Под „обич“ имам предвид уважение, респект. Ако обичаш приятеля си… ще го унищожиш преди да се е превърнал окончателно.
Очите на Гюс помръкнаха.
— Да го унищожа?
— Убий го. Иначе той ще превърне и теб.
Гюс бавно поклати глава.
— Но… щом казваш, че вече е мъртъв… как мога да го убия?
— Има начини. Как уби мъжа, който ви нападна?
— С нож. Онова, дето излезе от устата му… прерязах шибаното нещо.
— Гърлото му ли?
Гюс кимна.
— И него. После един камион го удари и довърши работата.
— Отделянето на главата от тялото е най-сигурният начин. Слънчевата светлина също действа. Пряката слънчева светлина. Има и други, по-древни методи.
Гюс се обърна отново, за да погледне Феликс. Лежеше все така неподвижно. Едва дишаше.
— Защо никой не знае за това? — Извърна се отново към Сетракян, зачуден кой от двамата е лудият. — Кой си ти всъщност, старче?
— Елизалде! Торез!
Гюс дотолкова беше погълнат от разговора, че така и не видя кога ченгетата са влезли в килията. Вдигна глава, щом чу името си и това на Феликс, и видя приближаващите се към тях четирима настръхнали за бой полицаи с латексови ръкавици на ръцете. Изправиха го на крака преди изобщо да е разбрал какво става.
Потупаха Феликс по рамото, един го перна по коляното. След като не можаха да го събудят, го вдигнаха, пъхнали ръце под мишниците му. Главата му увисна и краката му се повлякоха по пода, докато го измъкваха навън.
— Чуйте ме, моля ви. — Сетракян се беше изправил зад тях. — Този човек… той е болен. Опасно болен. Има заразна болест.
— Ами защо ги носим тия ръкавици бе, лихварю? — извика през рамо един от полицаите. Дръпнаха отпуснатите ръце на Феликс и го повлякоха през вратата. — Непрекъснато си имаме работа със сифилистици.
— Трябва да го изолирате, чувате ли ме? Затворете го отделно.
— Спокойно, сарафино. Винаги предлагаме специално медицинско обслужване на убийците.
Докато затваряха вратата на килията, очите на Гюс се задържаха върху стареца. Ченгетата го поведоха.
Спалнята на един велик мъж.
Климатичният контрол е напълно автоматизиран, параметрите са достъпни за пренастройване чрез малка конзола едва на ръка разстояние. В ъгъла овлажнителите на въздуха шумолят ритмично в хармония с монотонното бръмчене на йонизатора и с шепота на системата за въздушно филтриране. Все едно приспивна майчина песен. Всеки човек, смяташе Елдрич Палмър, би трябвало да заспива нощем в утроба. И да спи като бебе.
Още много време имаше до свечеряване, а той беше нетърпелив. Вече се беше започнало. Заразата се разпростираше из Ню Йорк. Нарастваше стремително като лихва на заложна къща. Удвояваше се и се удвояваше всяка нощ, а той си тананикаше щастливо като алчен банкер. Никой от многобройните му финансови успехи не беше го ободрявал толкова, колкото това грандиозно начинание.
Телефонът на нощната масичка прозвъня еднократно и слушалката просветна. Всички обаждания до този номер преминаваха през неговия болногледач и асистент, изключително дискретния и съобразителен господин Фицуилям.
— Кой е, г-н Фицуилям?
— Г-н Джим Кент, сър. Твърди, че е спешно. Включвам го.
След секунда г-н Кент, един от мнозината внедрени на ключови места членове на кръга „Стоунхарт“ на Палмър, заговори:
— Да, ало?
— Кажете, г-н Кент.
— Да… Чувате ли ме? Трябва да говоря тихо…
— Чувам ви добре, г-н Кент. Предишния път ни прекъснаха.
— Да. Пилотът избяга. Измъкна се от изследванията.
Палмър се усмихна.
— И вече го няма?
— Не. Не знаех какво да правя, затова го проследих из болницата, когато д-р Гудуедър и д-р Мартинес се натъкнаха на него. Казаха, че Редфърн е добре, но не мога да потвърдя състоянието му. Чух друга сестра да казва, че съм сам тук горе. И че членовете на проект „Канарче“ са се заключили в някакво помещение в подземието.