Палмър помръкна.
— Вие сте сам горе?
— В изолационното отделение. Само предпазна мярка. Редфърн трябва да ме е ударил или нещо такова. Бях изгубил съзнание.
Палмър помълча.
— Разбирам.
— Ако пожелаете да ми обясните какво точно трябва да търся, бих могъл да ви съдействам по-добре…
— Казахте, че са си отделили помещение в болницата?
— В подземието. Може да е моргата. По-късно ще разбера повече.
— Как?
— След като изляза от тук. Трябва само да ми направят тези изследвания.
Палмър си припомни, че самият Джим Кент не беше епидемиолог, а по-скоро помощен сътрудник на проект „Канарче“ и нямаше медицинска подготовка.
— Струва ми се, че гърлото ви е възпалено, господин Кент.
— Да. Явно съм хванал нещо.
— Мм-хм. Приятен ден, господин Кент.
Палмър затвори. Отпадането на Кент беше просто едно досадно затруднение, обаче съобщението за болничната морга го обезпокои. Но пък при всяко голямо начинание винаги възникваха пречки за преодоляване. Ако нещо бе научил през изпълнения си със сделки живот, това беше увереността, че спънките и клопките правят финалната победа още по-сладка.
Вдигна отново слушалката и натисна бутона със звездичката.
— Да, сър?
— Г-н Фицуилям, изгубили сме свръзката си с проект „Канарче“. Ще игнорирате всякакви по-нататъшни обаждания от неговия мобилен телефон.
— Да, сър.
— И трябва да изпратим екип до Куинс. Възможно е в подземието на Медицински център „Ямайка“ да има нещо, което трябва да приберем.
Ан-Мари Барбур провери още веднъж, за да се увери, че е заключила всички врати. После още два пъти мина из къщата — стая по стая, от горе до долу — докосвайки по два пъти всяко огледало, за да се успокои. Не можеше да мине покрай нито една отразяваща повърхност, без да посегне към нея с първите два пръста на дясната си ръка и да наведе глава след всеки допир, ритмичен рутинен жест, наподобяващ коленичене в църква. След това мина за трети път, като изтри всяка повърхност с равна смес „Уиндекс“ и светена вода, докато остана доволна.
След като отново се взе в ръце, позвъни на зълва си Джийни, която живееше в централен Ню Джърси.
— Добре са — увери я Джийни. Имаше предвид децата, които беше дошла да вземе при себе си предишния ден. — Много добре се държат. Как е Ансел?
Ан-Мари затвори очи. Бликнаха сълзи.
— Не знам.
— По-добре ли е? Даде ли му пилешката супа, която донесох?
Ан-Мари се уплаши, че треперенето на челюстта ѝ ще се отрази на говора ѝ.
— Ще му я дам. Аз… ще ти звънна пак.
Затвори и погледна през задния прозорец, към гробовете. Две купчини обърната пръст. Мислеше за кучетата, които лежаха в тях.
Ансел. Какво беше направил с тях?
Изтри ръцете си, след което отново тръгна да обикаля къщата, но този път само долния етаж. Издърпа махагоновата кутия от бюфета в дневната и извади доброто сребро. Сватбеното ѝ сребро. Блестящо и полирано. Тайното ѝ съкровище, скрито така, както някоя друга жена би крила бонбони или хапчета. Докосна всеки прибор. Пръстите ѝ допираха среброто и се връщаха на устните ѝ. Чувстваше, че ще се разпадне, ако не успее да докосне всичко.
След това отиде до задната врата. Там, с ръка на бравата, тя спря. Изтощена, молеща се за напътствие и сила. Помоли се за знание, помоли се да разбере какво става, да ѝ се посочи правилното нещо, което да направи.
Отвори вратата и слезе по стъпалата до сайванта. Сайванта, от който беше извлякла труповете на двете кучета до ъгъла на двора, без да знае какво друго да направи. За щастие до предната веранда имаше стара права лопата, така че не ѝ се наложи отново да влиза в бараката. Погреба ги в плитката пръст и поплака на гробовете им. Поплака за тях, за децата и за себе си.
Пристъпи до стената на сайванта, където в дървено сандъче под прозорчето с четири стъкла растяха оранжеви и жълти хризантеми. Поколеба се преди да надникне вътре, засланяйки очи от слънцето. Върху забити в стените пирони висяха дворни сечива, на рафтовете лежаха инструменти, имаше и малка работна пейка. Слънчевата светлина през прозорчето оформяше съвършен правоъгълник върху пръстения под. Сянката на Ан-Мари падаше върху метален прът, забит дълбоко в земята. За пръта беше закачена верига като тази на вратата, краят ѝ оставаше скрит от погледа ѝ. На пода личаха следи от ровене.
Върна се отпред и спря пред завързаните с верига крила на вратата. Вслуша се.
— Ансел? — едва прошепна тя.
Ослуша се отново и след като не чу нищо, доближи устни точно пред едносантиметровия процеп между двете изкорубени от дъжда крила.