— Ансел?
Шумолене. Смътно животинския звук я ужаси… и успокои в същото време.
Той все още беше вътре. Все още беше с нея.
— Ансел… Не знам какво да направя… моля те… кажи ми какво да направя… Не мога да се справя без теб. Имам нужда от теб, скъпи мой. Моля те, отговори ми. Какво да направя?
Още шум като от падаща пръст. Гърлен звук като от запушена тръба.
Да можеше само да го види. Да зърне лицето му, за да се успокои.
Ан-Мари бръкна в предницата на блузата си. Извади оттам дебелия ключ, който висеше на връзка за обувки. Посегна към катинара, който държеше веригата през дръжките на вратата и пъхна ключа. Завъртя го, докато изщрака и скобата се освободи от дебелата стоманена основа. Разви веригата, измъкна я от металните дръжки и я пусна да падне на тревата.
Крилата се разтвориха. Сами се люшнаха с няколко сантиметра навън. Слънцето вече беше точно отгоре и вътре в сайванта беше тъмно, освен малкото слънчево петно, процеждащо се през прозорчето. Тя застана пред отвора и се помъчи да надникне вътре.
— Ансел?
Видя раздвижилата се сянка.
— Ансел… трябва да пазиш повече тишина, нощем. Г-н Отиш оттатък улицата се обади на полицията, мислеше, че са кучетата… кучетата…
Очите ѝ се насълзиха. Всичко, което беше насъбрала, заплашваше да се излее навън.
— Аз… замалко щях да му кажа за теб. Не знаех какво да правя, Ансел. Кое е правилното? Много съм объркана. Моля те… трябваш ми…
Тъкмо се пресягаше към вратите, когато наподобяващият на стенание вик я стъписа. Мъжът ѝ се хвърли към тях, към нея, за да я нападне отвътре. Само че затегнатата за пръта верига го дръпна рязко назад и от гърлото му се изтръгна задавен рев. Но когато крилата се люшнаха навън, преди да изпищи, преди да затръшне вратите срещу него като кепенци срещу страховит ураган, тя видя съпруга си. Свит в пръстта, гол и с кучешкия нашийник, стегнат около изпънатия му врат. Устата му бе черна и зееше отворена широко. Беше оскубал повечето си коса, а дрехите му бяха раздрани. Видя бялото му тяло с изпъкналите сини вени, окаляно от спането, от криенето под пръстта… Като мъртво същество, ровило в гроба си. Той оголи зацапаните си с кръв зъби и очите му се обърнаха навътре в главата, заслепени от слънцето. Демон. Ан-Мари нави отново веригата около дръжките с разтрепераните си от ужас ръце и затегна катинара, а после се обърна и побягна към къщата.
Лимузината откара Габриел Боливар право до кабинета на личния му лекар в сграда с подземен гараж. Д-р Роналд Бокс беше основният човек, който се грижеше за много от живеещите в Ню Йорк филмови, телевизионни и музикални звезди. На него можеше да се разчита, че няма изпише механично някоя рецепта и да се отърве, макар да беше щедър с електронната си писалка. Беше опитен интернист с практика в центровете за лечение на наркотична зависимост, вещ в лекуването на заболявания, предавани по полов път като хепатит C и други, свързани с публичната известност, страдания.
Боливар стигна до асансьора в инвалидна количка, облечен само в черен халат и вглъбен в себе си като някой старец. Дългата му копринено черна коса беше изсъхнала и падаше на кичури. Криеше лицето си с мършавите си, изкривени като от артрит длани, за да не може никой да го разпознае. Гърлото му беше толкова подуто и възпалено, че едва можеше да говори.
Д-р Бокс го прие веднага. Разглеждаше получените по имейла снимки от клиниката. Бяха пристигнали с извинително писмо от главния лекар, който беше видял само резултатите, но не и пациента. Обещаваше да поправи апаратурата и предлагаше до ден-два да проведе нова серия изследвания. Но след като д-р Бокс видя Боливар, разбра, че повредата не е в оборудването. Приближи се до певеца със стетоскопа си, за да преслуша сърцето му и го помоли да диша дълбоко. Опита се да погледне гърлото му, но Боливар мълчаливо му отказа. Черните му кървясали очи изгаряха от болка.
— Откога не сте си свалял контактните лещи? — попита д-р Бокс.
Устата на Боливар се изкриви. Изръмжа хрипливо и поклати глава.
Д-р Бокс погледна мъжа, който стоеше до вратата, облечен в шофьорска униформа. Двуметровият бодигард на Боливар — Илайджа, който тежеше поне 120 кила, изглеждаше много изнервен и лекарят започна да се плаши. Огледа състарените ръце на рокзвездата. Бяха съсухрени, но не и крехки. Опита се да опипа лимфните възли под челюстта, но болката се оказа прекалено силна. Според данните от клиниката температурата на пациента беше 50,55 °. Невъзможно за човек. Обаче, застанал достатъчно близо, за да усети излъчваната от Боливар топлина, д-р Бокс го повярва.