Докторът се отдръпна назад.
— Не знам всъщност как да ти кажа това, Боливар. Тялото ти изглежда е проядено от злокачествени тумори. Това е рак. Виждам карцинома, саркома и лимфома, и всичко е с ужасни метастази. Няма медицински прецедент за това, доколкото ми е известно, въпреки че ще настоя да въвлечем някои експерти в тази област.
Боливар просто си седеше в инвалидната количка и слушаше. Погледът в безцветните му очи вещаеше гибел.
— Не знам какво точно е това, но нещо здравата те е поразило. В съвсем буквалния смисъл го казвам. Доколкото разбирам, сърцето ти вече не бие само. Изглежда, че този рак манипулира органа и именно той го кара да работи. И с дробовете ти е същото. Нещо ги превзема и… почти са погълнати, трансформирани са. Все едно, че… — Д-р Бокс тъкмо го осъзнаваше. — Все едно, че си в процес на някаква метаморфоза. Клинично би трябвало да си умрял. Изглежда, че ракът те държи жив. Не знам какво друго да ти кажа. Органите ти се предават, но ракът ти… хм, ракът ти се справя страхотно.
Със застрашителен поглед Боливар се взираше в нищото. Вратът му леко се изду все едно, че се опитваше да произведе реч, но гласът му срещаше непреодолимо препятствие.
— Искам да те пратя веднага в „Слоун-Кетъринг“ — каза д-р Бокс. — Можем да използваме измислено име и фиктивен номер на социална осигуровка. Това е най-добрата онкологична болница в страната. Искам г-н Илайджа да те закара там веднага…
Пациентът издаде глух изригващ от гърдите стон, който несъмнено означаваше „не“ и постави ръцете си на облегалките на инвалидната количка. Илайджа пристъпи напред и хваната задните ръчки, докато Боливар се изправяше на крака. Отне му секунда, докато възстанови равновесие, след което дръпна колана на халата си и възелът се разхлаби.
Под разтворения халат се показа отпуснатият му пенис, почернял и сбръчкан, готов да падне от слабините му като гнила смокиня от изсъхнало дърво.
Нийва, бавачката на Лус, все още потресена от събитията през последните двадесет и четири часа, остави децата под грижите на племенницата си Емили, докато дъщеря ѝ Себастиен я откара обратно в Бронксвил. Беше опазила децата на Лус. За обяд даде на Кийни и на осемгодишната му сестричка Одри корнфлейкс и компот. Това беше успяла да вземе, когато избяга от къщата.
Сега се връщаше за още провизии. Децата на Лус не искаха да ядат хаитянските ѝ гозби. Още по-важното бе, че Нийва беше забравила да вземе пулмикорта на Кийни, лекарството му за астмата. Момчето имаше хрипове и изглеждаше пребледняло.
Спряха и завариха зелената кола на мисис Гилд в алеята на Лус. Това накара Нийва да се поколебае. Каза на Себастиен да я изчака, слезе, оправи комбинезона под роклята си и тръгна с ключа към страничния вход. Вратата беззвучно се отвори. Алармената система на къщата беше изключена. Мина през антрето — изрядно подредено, с вградените гардероби, закачалките за връхни палта, подовото отопление, с безупречно излъскания под — и бутна крилата на летящата врата към кухнята.
Не личеше някой да е влизал в стаята откакто тя беше избягала с децата. Застана тихо на прага и се заслуша с изключително внимание, затаила дъх колкото можеше да издържи, преди да издиша. Не чу нищо.
— Ало? — извика няколко пъти Нийва, зачудена дали мисис Гилд, с която поддържаха доста хладни взаимоотношения — подозираше, че икономката тайно е расистка — щеше да ѝ отговори. Чудеше се дали и Джоан ще ѝ отговори — жена толкова лишена от естествения майчински инстинкт, че въпреки адвокатския си успех самата тя се държеше като дете. Знаеше, че и на двата въпроса отговорът е „не“.
След като не чу нищо, отиде до кухненския тезгях и внимателно остави чантата си между мивката и печката. Отвори шкафа със снаксовете и бързо, почти като някоя крадла, колкото и да не би искала да го признае, натъпка пазарската торба с бисквити, кутии със сокове и пуканки за микровълнова, като спираше от време на време, за да се ослуша.
След като измъкна всички сирена и млечни напитки от хладилника, забеляза номера на г-н Лус върху листа, закачен на стената до кухненския телефон. За миг я жегна колебание. Какво можеше да му каже? „Жена ви е болна. Не е добре. Затова взимам децата.“ Не. Бездруго едва беше разменяла по някоя дума с него. Нещо зло витаеше в този великолепен дом, а нейното първо и единствено задължение беше безопасността на децата. Тя бе не само прислуга, беше и майка.
Провери в шкафа над вградения хладилник за вино, но кутията от пулмикорта беше празна, точно както се беше опасявала. Налагаше се да слезе до килера в мазето. Горе, на покритото с пътека вито стълбище, тя спря и извади от чантата си черно емайлирано разпятие. Просто за всеки случай го притисна до себе си и тръгна надолу. От най-долното стъпало мазето ѝ се видя твърде тъмно за това време от деня. Включи всички ключове на таблото и остана на място заслушана, докато лампите светнат.