— Си…
Сетракян затвори устата си. Последва униформения към стаята за разпити. Полицаят дръпна вратата и му махна с ръка да влезе.
Бяха му необходими едва няколко мига, само докато вратата зад него се затвори, за да разпознае в лицето от другата страна на голата маса д-р Ефраим Гудуедър от Центъра за медицински контрол и превенция.
До него седеше и лекарката, с която бе предишния път. Сетракян се усмихна признателно за лъжата им, въпреки че появата им не го изненада.
— Значи е започнало — отбеляза той.
Тъмни кръгове от умора и безсъние се бяха отпечатали около очите на д-р Гудуедър. Той огледа възрастния мъж от глава до пети.
— Ако искате да излезете оттук, можем да ви изведем. Но първо ми трябва обяснение. Трябва ми информация.
— Мога да отговоря на много от въпросите ви. Но вече твърде много време е загубено. Трябва да започнем сега, в този миг, ако изобщо имаме шанс да възпрем това коварно нещо.
— Точно за това говоря — прекъсна го доста грубо докторът. — Какво е това коварно нещо?
— Пътниците от самолета — отговори му Сетракян. — Мъртвите са се вдигнали.
Еф нямаше отговор на това. Не можеше да го изрече. Нямаше да го изрече.
— Има много неща, от които ще трябва да се отърсите, д-р Гудуедър — продължи Сетракян. — Разбирам убеждението ви, че поемате голям риск, доверявайки се на думите на един непознат старец. Но в известен смисъл аз рискувам хиляди пъти повече, като поверявам тази отговорност на вас. Това, което обсъждаме тук, засяга ни повече, ни по-малко съдбата на човешката раса… Макар да не очаквам да ме разберете или да ми повярвате безрезервно. Мислите, че ме привличате за каузата си. Истината е, че аз привличам вас за своята.
Старият професор
Еф лепна на предното стъкло на колата си табелата с надпис „СПЕШНА ДОСТАВКА НА КРЪВ“ и паркира в обозначената за товарене зона на улица Ийст 119. Последва Сетракян и Нора до заложната къща, която се намираше на ъгъла през една пресечка на юг. Вратите бяха с решетки, прозорците — със спуснати метални капаци. Въпреки килнатата настрани табела „ЗАТВОРЕНО“, окачена на стъклото на вратата точно над работното време, отвън стоеше мъж в опърпано черно двуредно палто и с нахлупена на главата висока плетена шапка, каквато обичаха да носят растафарианците. Липсваха само характерните плитки, които да я изпълнят, така че шапката се свличаше от главата му като размекнало се суфле. Мъжът стискаше в ръка кутия за обувки и пристъпяше от крак на крак.
Дойде и Сетракян. Стискаше връзка ключове с потрошените си пръсти. Засуети се с ключалките по решетката на вратата.
— Не приемам залози днес — подхвърли той, като погледна бегло кутията в ръката на мъжа.
— Вижте тук. — Мъжът извади от кутията вързоп от ленена кърпа за хранене и я разви, за да покаже десетина прибора. — Качествено сребро. Изкупувате сребро, знам.
— Изкупувам, да. — Вече отключил вратата, Сетракян подпря дръжката на високия бастун на рамото си и избра един нож. Претегли го в ръката си и потърка с пръсти острието. После опипа джобовете на палтото си и се обърна към Еф. — Да имате десет долара, докторе?
С желанието това да приключи по-бързо, Еф бръкна за парите си и издърпа десетдоларова банкнота. Връчи я на мъжа с кутията за обувки.
След това Сетракян му върна приборите.
— Прибери си ги. Не е истинско сребро.
Мъжът прие с благодарност подаянието и се отдръпна с кутията под мишница.
— Бог да ви благослови.
— Е, това ще го разберем скоро — измърмори Сетракян, докато влизаше в дюкяна си.
Еф погледа как парите му се отдалечават надолу по улицата, след което последва стареца вътре.
— Осветлението е ей там на стената — каза Сетракян, докато затваряше и заключваше вратите.
Нора завъртя и трите ключа наведнъж. Светлината обля стъклените шкафове, витрините и антрето, където стояха. Ъгловото магазинче беше клинообразно и набито в градското каре като с дървен чук. Първата дума, която хрумна на Еф, беше „боклук“. Много и много боклук. Стари стереосистеми, видеокасетофони и друга овехтяла електроника. Витрина с музикални инструменти, между които едно банджо и клавиатура „Кейтар“ от 80-те с форма на китара. Религиозни статуетки и сувенирни чинии. Два грамофона и малки саундбордове. В заключена стъклена витрина бяха изложени евтини брошки и пошла лъскава бижутерия. Окачалки с дрехи, най-вече зимни палта с кожени яки.
Толкова много боклук, че му се сви сърцето. Дали не си губеше скъпоценното време с някакъв луд?
— Вижте — заговори той на стареца. — Имаме един колега. Мислим, че е заразен.