Зад нея, срещу изправения ръб на таванската стая, възможно най-далеч от слънчевата светлина, липсващите късове от изолацията бяха струпани на неравна купчина. Част от фибростъклото бе така накъсано, като че някакво животно си беше свило гигантско гнездо.
Това не беше енот. Нещо по-голямо. Много по-голямо.
Купчината бе съвършено неподвижна. Струваше ѝ се, че крие нещо. Да не би Херман да беше започнал някакъв странен проект без знанието ѝ? Що за мрачна тайна бе затрупал тук?
Вдигнала мачетето в дясната си ръка, Глори дръпна края на едно парче. То се измъкна на дълга ивица от купчината, а отдолу…
… нищо.
После задърпа ново парче… и спря, щом под него се показа космата мъжка ръка.
Глори познаваше тази ръка. Познаваше и дланта към нея. Познаваше прекрасно и двете.
Не можа да повярва на очите си.
Вдигнала мачетето пред гърдите си, тя издърпа нова ивица фибростъкло.
Ризата му. Една от любимите му ризи, които носеше дори през зимата, с къси ръкави и с копчета догоре. Херман беше суетен мъж, гордееше се с косматите си ръце. Ръчният му часовник и брачната му халка ги нямаше.
Видяното я закова на място. Разтресе се от ужас. Все пак трябваше да се увери. Посегна към нова ивица и когато я издърпа, повечето от останалата изолация се свлече на пода.
Мъртвият ѝ съпруг Херман спеше на таванския под върху постеля от накъсано розово фибростъкло. Напълно облечен, освен голите си мръсни стъпала, окаляни сякаш бе вървял бос.
Не можа да преглътне шока. Нямаше как да се справи с това. Мъжът ѝ, от когото си бе помислила, че се е отървала. Тиранинът. Побойникът. Изнасилвачът.
Стоеше изправена над спящото му тяло и стискаше мачетето подобно на Дамоклев меч, готов да се стовари и при най-лекото му движение.
После леко отпусна ръката си и острието на оръжието докосна тялото ѝ. Осъзна, че той вече бе само призрак. Мъж, завърнал се от мъртвите. Привидение, решено да я измъчва вечно. Никога нямаше да се освободи от него.
И докато тези мисли се въртяха в главата ѝ, Херман отвори очи.
Клепачите оголиха очните му ябълки и той се втренчи право нагоре.
Глори замръзна. Искаше да избяга, искаше да закрещи… Но и двете неща ѝ бяха непосилни. Главата на Херман се извъртя и втренчените му очи се спряха отгоре ѝ. Същият подигравателен поглед, както винаги. Същата насмешлива усмивка. Изражението, след което винаги идваше лошото.
И тогава нещо в главата ѝ прещрака.
По същото време, през четири къщи надолу по улицата, четиригодишната Луси Нийдъм седеше на дворната алея и хранеше кукличката си Бейби от плик с „Чийзит“. Детето спря да дъвче хрупкавите бисквити и се вслуша в приглушените писъци и силното посичащо шшък… шшък, идващо от… някъде наблизо. Озърна се към дома си, а след това — на север. Сбърчи носле нагоре в невинно объркване. Застана неподвижно с отворена уста, боядисана в оранжево от полусдъвканите бисквити със сирене. Слушаше най-странните звуци, които бе чувала някога. Тъкмо да каже на тате, който се зададе от къщи с телефон в ръка, когато пликът „Чийзит“ се разсипа. Тя клекна и взе да яде изпопадалите по земята бисквити, а после, след като ѝ се развикаха, забрави за случката.
Глори стоеше задъхана насред таванската стая. Повдигаше ѝ се, но продължаваше да стиска мачетето с двете си ръце. Херман лежеше накълцан между лепкавите розови парчета изолация, а цялото помещение беше оплискано в бяло.
Бяло?
Жената потръпна в погнуса и огледа делото си. На два пъти острието на оръжието се беше забило в напречната греда. В ума си бе видяла как Херман се опитва да ѝ го отнеме, а тя трябваше да го разклати силно, за да го освободи… и да продължи да посича плътта му.
Отстъпи крачка назад. Имаше чувството, че някак е излязла от тялото си. Стореното от нея беше невероятно.
Главата на Херман се беше изтъркаляла между две греди. Лицето с подигравателната си усмивка беше захлупено надолу. Върху едната му буза се бе лепнало пухкаво парче фибростъкло, което ѝ заприлича на захарен памук. Торсът му беше накълцан на късове, бедрата му — посечени до костта, а от слабините му бликаше бяло.
Бяло?
Усети как нещо се промушва в пантофа ѝ. Видя по него кръв, червена кръв и осъзна, че някак е наранила лявата си ръка, макар да не усещаше болка. Вдигна я, за да я огледа и по шперплата закапаха тлъсти червени капки.
Бяло?
Видя нещо тъмно и дребно да пролазва. Погледът ѝ беше замъглен и тя мигаше, все още обладана от убийствена ярост. Не можеше да се довери на очите си.