— Не можем просто да влезем — каза Еф.
— След залез-слънце това е изключително неразумно — потвърди Сетракян. — Но не можем да си позволим лукса да чакаме.
— Не, имам предвид… това нахълтване. Трябва първо да се обадим в полицията.
Сетракян взе лампата от ръката му и го изгледа с укор.
— Това, което трябва да направим тук… няма да го разберат.
Включи лампата. Двете тъмночервени крушки засияха с тъмна светлина. Беше като медицинския уред, познат на Еф, но бе по-ярък, по-горещ и снабден с по-големи батерии.
— Черна светлина?
— Черната светлина — това са дългите вълни отвъд виолетовия край на видимия спектър. Известна е със съкращението UVA. Разкрива, но е безвредна. UVB — това са средните вълни, които могат да предизвикат слънчево изгаряне или рак на кожата. Това тук — той се постара да задържи лъча далеч от тях и от себе си, — излъчва къси вълни. UVC. Убива микробите, използва се за стерилизиране. Възбужда ДНК връзките и ги разбива. Прякото излагане е много вредно за човешката кожа. Но пък е основно оръжие срещу вампири.
Стиснал лампата, старецът заслиза по стълбите. В другата си ръка държеше дългия си бастун. Ултравиолетовият спектър по принцип предлагаше слабо осветление, а UVC-лъчът правеше ситуацията още по-мрачна, вместо да я облекчи. Малкият им отряд замени нощния мраз със студенината на бетоненото мазе, а мъхът по каменните стълбищни стени заблестя в призрачно бяло.
Вътре Еф различи тъмното очертание на стълбището, което отвеждаше към първия етаж. Видя пералното помещение със старомодна пинбол машина.
И тяло, лежащо на пода.
Мъж, облечен в карирана пижама. Еф се втренчи в него, поддавайки се на инстинкта си на опитен лекар… и се спря. Нора заопипва по стената срещу вътрешната врата и превъртя ключа, но крушката не светна.
Сетракян пристъпи към мъжа и насочи лампата си към шията му. Странният индигов лъч разкри малък съвършено прав разрез в искрящо синьо, вляво от средата на гърлото.
— Превърнат е — обяви той.
После отново тикна ултравиолетовата лампа в ръцете на Еф. Нора също включи своята и я насочи към лицето на мъжа. Светлината разкри обезумяло и стаено под кожата същество, подобно на трепереща и гърчеща се мъртвешка маска. По някакъв неопределим начин изглеждаше неоспоримо зло.
Сетракян намери подпряна на пейката в ъгъла нова брадва с лъскава дървена дръжка и блестящо червеникаво сребристо острие. Върна се с нея в чворестите си ръце.
— Почакайте — опита се да го спре Еф.
— Моля отдръпнете се, докторе.
— Но той просто лежи тук.
— Скоро ще се вдигне. — Старецът посочи към каменните стъпала, водещи към отворените врати на капака, без да откъсне очи от мъжа на пода. — Момичето сега е навън. Храни се с други. — Сетракян надигна брадвата. — И не ви искам позволението, докторе. В момента ви моля само да се отдръпнете.
Еф видя решителността, изписана на лицето на антикваря и разбра, че старецът щеше да замахне, все едно дали той стои на пътя му. Отстъпи назад. Оръжието беше тежко за ръста и възрастта на Сетракян и докато възрастният мъж го вдигаше с две ръце над главата си, задната част на острието почти стигна кръста му.
След това отпусна ръце.
Главата му се извърна към отворените врати на входа за мазето. Вслуша се.
Еф също го чу. Хрущенето по суха стъпкана трева.
Отначало си въобрази, че е някакво животно. Но не. Хрущенето имаше ясен ритъм. Двукрако същество.
Стъпки. Човешки… поне доскоро. Приближаваха се.
Сетракян сниши брадвата.
— Застанете до вратата. Тихо. Затворете я, след като тя влезе. — Взе лампата от Еф и вместо нея тикна брадвата в ръцете му. — Не трябва да се спаси.
Отиде до дългия си бастун, подпрян на стената срещу вратата. След това изключи горещата лампа и мазето потъна в непрогледен мрак.
Еф застана до отворената врата и опря гръб в стената. До него стоеше Нора. Двама души, треперещи в избата на чужда къща. Стъпките се приближаваха, леки и тихи по земята.
Затихнаха горе на стълбището. Лунната светлина хвърли смътна сянка и на пода на мазето се очертаха глава и рамене.
После стъпките продължиха надолу.
Спряха на най-долното стъпало точно пред вратата. Еф стоеше на по-малко от три метра разстояние, притиснал брадвата до гърдите си. Стъписа се, щом различи силуета на момичето. Малка и дребничка, а русата коса падаше по раменете на скромна, дълга до прасците нощница. Босонога, с вяло увиснали напред ръце и странно вцепенена. Гърдите ѝ се вдигаха и отпускаха, но на лунната светлина никакъв дъх не излизаше от устата ѝ.
По-късно щеше да научи повече. Че сетивата ѝ за слух и обоняние са се усилили многократно. Че можеше да чува кръвта, пулсираща през неговото, на Нора и на професора тела и че може да подуши въглеродния двуокис от дъха им. Щеше да научи, че зрението е най-слабото от сетивата ѝ. Вече беше в стадия, когато губеше усета си за цветове, но термалното ѝ зрение — способността да „разчита“ топлинни сигнали като монохромни аури — все още не бе съзряло напълно.