В последния момент тя успя да вдигне длан, сякаш се опитваше да се предпази и острието посече китката ѝ преди да я обезглави. Срезът беше чист и съвършено равен. Бялата кръв опръска стената. Не зашуртя като от прерязана артерия, а изригна подобно на бълвоч. Тялото се свлече на земята до отрязаната длан, а главата се търкулна настрани.
Сетракян отпусна меча си и издърпа лампата от ръцете на Еф. Почти триумфално задържа отслабващия лъч върху отворената рана на шията на момичето. Но още не бе време за триумф. Еф видя тварите, които се извиваха в процеждащата се в локва гъста бяла кръв.
Паразитните червеи. Гърчеха се силно и застиваха, щом светлината ги поразеше. Старецът ги облъчваше.
Еф чу стъпки по каменните стъпала. Беше Нора, която се измъкваше през капака. Замалко не се препъна в обезглавеното тяло на бащата, когато се втурна след нея, но най-сетне се озова навън на тревата, обгърнат от нощния въздух.
Нора тичаше към поклащащите се от вятъра тъмни дървета. Догони я преди да стигне до тях, придърпа я и я обърна рязко. Тя заглуши крясъка си в гърдите му, сякаш се страхуваше вопълът ѝ да не прореже нощта. Еф я задържа, докато Сетракян излезе на двора.
Дъхът на стареца излизаше на пара в студената нощ, гърдите му се издуваха от умора. Притисна ръка до сърцето си. На лунната светлина разрошената му бяла коса му придаваше твърде откачен вид. Всъщност, на Еф в момента всичко му изглеждаше като някаква лудост.
Почисти в тревата сабята си, преди да я прибере в бастуна-ножница. Затегна двете части със силно завъртане и дългият бастун отново си стана каквото беше.
— Тя вече е освободена — промълви той. — Момичето и баща ѝ почиват в мир.
Оглеждаше обувките и панталоните си за вампирска кръв под лунната светлина. Нора го изгледа с подивелите си от ужас очи.
— Кой сте вие?
— Просто един поклонник — отвърна старият професор. — Също като вас.
Тръгнаха към експлоръра. В предния двор Еф се чувстваше изплашен и беззащитен. Сетракян отвори вратата и издърпа резервен пакет батерии. Смени изхабените в лампата на Еф и за малко освети колата.
— Почакайте тук, моля — каза им.
— Какво?
— Видяхте кръвта по устните и брадичката ѝ. Момичето беше зачервено. Беше се хранила. Това все още не е свършило.
Старецът пое към следващата къща. Еф се загледа след него. Нора го пусна и се подпря на колата. Преглътна силно все едно, че се канеше да повърне.
— Току-що убихме двама души в мазето на собствения им дом.
— Това нещо се разпространява от хора. От не-хора.
— Вампири. Боже мой…
— Правило номер едно винаги гласи: „бори се болестта, не с жертвите ѝ“.
— Не демонизирай болните — каза Нора.
— Но сега… сега болните са демони. Сега заразените са активни преносители на болестта и трябва да бъдат спрени. Убити. Унищожени.
— Какво ще каже директор Барнс за това?
— Не можем да го чакаме. Вече го чакахме твърде дълго.
Замълчаха. Скоро Сетракян се върна, понесъл бастуна си — вампирски меч и още топлата лампа.
— Свърши се — обяви той.
— Свърши? — Нора все още беше потресена от видяното. — Сега какво? Наясно ли сте, че на борда на самолета пътуваха още около двеста човека?
— Положението е много по-сериозно. Това е втората нощ и втората вълна на заразата тече в момента.
Втората нощ
Патриша прокара енергично длан през косата си, сякаш можеше с този жест да отърси всички часове на поредния изгубен ден. Усети се, че всъщност очаква Марк да се прибере у дома, за да може донякъде със задоволство да му хвърли децата и да му каже „На!“ Искаше и да му сподели единственото интересно нещо от изминалия ден. Скрита зад пердетата на прозорците на трапезарията, Патриша беше видяла как бавачката на семейство Лус бяга от къщата на господарката си само пет минути, след като бе влязла. От децата нямаше и следа, а чернокожата жена търчеше, като че я гонят.
Ооо, тези Лус! Как някои съседи могат да влязат под кожата ти. Всеки път, щом се сетеше как кльощавата Джоуни небрежно подхвърля за своята „винарска изба в европейски стил, застлана с чиста пръст“, Патриша автоматично показваше среден пръст на къщата им. Умираше да разбере какво знае Марк за Роджър Лус, стига тоя още да беше в чужбина. Искаше да сравнят бележките си. Единствените моменти, в които двамата с мъжа ѝ бяха като че ли на една вълна, беше когато разнищваха приятели, семейства и съседи. Може би защото предъвкването на чужди брачни проблеми и семейни неблагополучия правеше техните по-малко неприятни.