Тръгнах по моста. Не беше онзи, по който дойдохме. Отведе ме до един тих покрив, където имаше само няколко изоставени на вид палатки и сайванти. Явно хората предпочитаха по-близките до водата покриви. Този тук беше малко висок. Не бях сигурен защо повечето хора не живеят вътре в сградите. Нямаше ли да е по-безопасно? Разбира се, там беше джунгла — влажно, сенчесто и видимо неестествено. Може би покривите бяха просто място, което хората можеха да завземат.
Повървях малко. Навярно трябваше да се тревожа за опасностите, но — искри — Регалия ни беше уловила в хватката си, а после ни пусна. Тук не беше Нюкаго, където Стоманеното сърце щеше да ни убие, докато мигнем, стига да ни намереше. Това тук беше сложно. Хора и Епични живееха в странна екосистема, където хората приемаха, че могат да умрат във всеки момент. И продължаваха да устройват партита. Партита, които самите Епични можеха да решат да посетят.
В Нюкаго беше много по-смислено. Стоманеното сърце на върха, по-дребните Епични под него, фаворитите — на тяхна служба. Останалите се криехме по ъглите. А какъв беше смисълът на този град? Регалия води на каишка бандите в града, рекох си. И някак спечелва верността на могъщи Епични. Дава на обикновените хора всичката храна, която искат, и в момента е привлякла поне един високообразован специалист.
Всичко това говореше за някой, който планира да постъпи като Стоманеното сърце и да създаде мощен град-държава. Регалия беше направила града гостоприемен, за да привлече хора отвън, после беше спечелила лоялността на няколко Епични, за да изгради аристокрация. Но ако случаят беше такъв, защо пусна Разрушение? Защо така строи град — налага закони, работи за мир — само за да го разруши? Нямаше смисъл.
Стъпки.
Когато човек растеше из подземните улици на Нюкаго, понаучаваше някои неща. Първото беше да скочи в момента, когато помисли, че някой се прокрадва към него. Ако имаше късмет, оказваше се крадец. Ако нямаше, умираше.
Отстъпих към страната на един дъсчен сайвант, приклекнах и се прикрих от поглед. Иззад мен сияеше синя боя. Идиот, рекох си. Това не е Нюкаго. Тук е нормално хората да се размотават. Сигурно нямаше нужда да се крия така бързо. Надзърнах.
И видях как Нютън крачи през покрива. Мина почти в пълна тишина, а тъмната ѝ фигура се открои на фона на боядисания със спрей под. Не личеше да ме е забелязала. Пак се свих. Изпотих се. Къде ли отиваше? Поколебах се за кратко, прецених възможностите си и отново се подадох, за да видя как прекосява покрива.
После тръгнах след нея.
Това е глупаво, мислеше част от мен. Нямах подготовка, нито план за неутрализиране на силите ѝ. Тя беше Висша Епична — нейните сили активно я предпазваха. Ако проследяването ми минеше зле, нямаше да мога просто да я застрелям, понеже куршумите ми щяха да отскочат и да се върнат при мен.
Ала тя беше пряко свързана с Регалия. Каквото и да се случваше всъщност в този град, Нютън щеше да е част от него и наблюдението можеше да ми даде ценна информация. Движех се ниско и се криех зад старите съборетини, докато я следвах. Когато трябваше да минавам на открито, правех го бързо, и Нютън само веднъж избърза доста напред. Всички постройки в района бяха с приблизително еднаква височина и бяха издигнати много нагъсто; дори не се налагаше да се ползват мостове за минаването от една на друга, макар там, където разликата беше повече от няколко стъпки, действително да имаше рампи.
Движех се в крачка с нея и така минах край няколко души, които се подпираха на стената на иначе изоставената сграда. Дрехите им сияеха от зелената боя и те ме изгледаха странно, преди да стрелнат с очи Нютън.
После припряно тръгнаха да се крият. Искри. Радвах се, че имат някакъв разум, но не исках внезапното им движение да я сепне. Скрих се зад една паднала стена.
Нютън се насочи към някакъв дълъг въжен мост. Искри, трудно щеше да е да мина незабелязано тук. Как щях да я проследя? Вместо да мине по моста обаче, Нютън скочи от края на сградата. Свъсих се, после поех дълбоко дъх и се прокраднах до ръба на покрива. Долу имаше балконче с отворена врата, която водеше вътре в сградата.
Много хубаво. Вътре в сградата. Където видимостта ми щеше да е ограничена и можех да се натъкна на клопка. Разбира се. Преметнах се през ръба и внимателно се спуснах на балкона. След това надникнах през вратата.