Светещите плодове вътре бяха обрани наскоро, навярно за партито през няколко покрива оттук. Затова вътре беше тъмно и само няколко недозрели плода излъчваха призрачна светлина. Миришеше на влага — онзи странен дъх на растения и пръст, който бе така различен от първичната стомана в Нюкаго.
Далечно прошумоляване подсказа в каква посока е отишла Нютън. Покатерих се през счупената врата и я последвах предпазливо. Както личеше от леглото, обрасло със сипнали се по пода ластари, помещението беше спалня. Надзърнах през вратата и видях тясно антре. Не, не спалня… хотелска стая.
Помещенията бяха претъпкани — поначало стаите не бяха големи, а и обраслият с дървета коридор не помагаше. Как вирееха растенията тук? Прокрадвах се напред, пълзейки върху коренищата, когато един увиснал недозрял плод ме удари отстрани по главата.
И почна да мига.
Начаса спрях, извърнах глава и се вторачих в странния плод. Приличаше на круша и примигваше като неоновите знаци от старите филми. Какво…?
— Бяха на партито — съобщи женски глас.
Искри! Чуваше се от стаята точно пред мен. Почти щях да пропълзя край нея, видим през отворената врата. Престанах да обръщам внимание на плода, промъкнах се и заслушах.
— Трима от тях. Убиецът на Стоманеното сърце си тръгна пръв и аз го последвах, но го изгубих.
Нютън ли говореше?
— Ти го изгуби? — Този дълбок глас ми беше познат. Разрушение. — Мислех си, че не правиш така.
— Не правя. — В тона ѝ личеше безсилен гняв. — Сякаш изчезна.
Искри. Усетих как тръпки плъзват по ръцете и се сипват през тялото ми. Нютън ме е следила?
Надникнах в стаята. Вътре листата бяха разчистени и растенията бяха отрязани. Така се отваряше малка хотелска стая с използваеми легло и бюро. Дори стъклото на единия прозорец беше непокътнато, нищо че другото беше счупено. Вътре беше тъмно, но около прозореца имаше спрей и неговата светлина беше достатъчна тъкмо колкото да видя Разрушение. Облечен в дългия си черен тренчкот, той стоеше със сключени зад гърба ръце и гледаше през прозореца към града, пълен с неонови бои и веселящи се хора. Нютън се подпираше на стената и въртеше в ръка катана.
Какво общо имаше между хората в този град и мечовете?
— Не трябваше да го оставяш да ти се изплъзне — рече Разрушение.
— Защото ти така добре си свърши работата с убийството му? — заяде се Нютън. — В разрез със заповедите, бих добавила.
— Не следвам заповедите на никого, бил той смъртен или Епичен — тихо каза Разрушение. — Аз съм пречистващият огън.
— Аха. Както кажеш, грознико.
Разрушение вдигна ръка настрани почти небрежно. Държеше дългоцевен пистолет. Разбира се, имаше .357. Запуших си ушите, тъкмо когато той натисна спусъка.
Куршумът се отклони. Всъщност успях да видя как става, което не бях очаквал. Малък проблясък светлина от Нютън и чекмеджето в бюрото до Разрушение експлодира и пръсна дървени трески. Пънкарката стоеше права и видимо се раздразни, когато Разрушение изстреля още пет куршума по нея. Всички отскочиха, без да я наранят.
Наблюдавах като омагьосан и разумът ми се изпари. Каква невероятна сила. Хокъм в Бостън използваше пренасочването, но обикновено отскочилите от него куршуми се разпадаха във въздуха. Тук куршумите наистина променяха посоката си и се изстрелваха обратно далеч от Нютън. Как не падаха при тази внезапна промяна в траекторията?
От това, което виждах, разбрах, че не летят добре. Предназначението на куршумите не беше да летят назад.
Разрушение свали пистолета.
— Какво те прихваща? — попита Нютън.
— Като говоря и предупреждавам, кой ли ще ме чуе? — подзе безстрастно Разрушение. — Виж, ухото им е необрязано и те не могат да чуят.
— Ти си луд.
— А ти си много добра с меча — отвърна тихо Разрушение. — Възхищавам се на умението ти.
Умислих се. Какво? Явно и за Нютън забележката беше странна, понеже тя спря, свали катаната и го зяпна.
— Приключи ли със стрелбата по мен? — попита тя най-сетне. Звучеше разтревожено. Радвах се да чуя, че не само аз намирам Разрушение във висша степен изнервящ. — Понеже искам да се връщам. Гладна съм, а храната на онова парти беше жалка. Само домашни плодове.
Разрушение не я погледна. Прошепна нещо и аз се напрегнах да го чуя. Приведох се напред.
— Развалени — шепнеше Разрушение. — Всички хора са развалени. Семето на Епичните е у всеки от тях. И затова всички трябва да умрат. Смъртни и безсмъртни. Всички са…