Подхлъзнах се.
Макар бързо да възвърнах равновесие, ботушите ми скръцнаха на някаква кора. Разрушение се обърна, а Нютън се изправи и вдигна катаната в здрава хватка.
Разрушение погледна право към мен.
Ала явно не ме видя.
Свъси се, погледна край мястото, където се свивах, и поклати глава. Отиде при Нютън, взе я за ръката и двамата се телепортираха. Светкавица, която остави блестящи силуети, а те се разпаднаха и изчезнаха.
Наместих се. По лицето ми се лееше пот, а сърцето ми блъскаше. Някак бях успял да се откача от Нютън, без дори да знам, че някой ме следи. Не приемах, че пъргавото ми отдръпване от пътя е било достатъчно, нито че тя преднамерено ме е следила. А сега — това.
— Добре, Меган — казах аз. — Знам, че си тук.
Мълчание.
— У мен е твоят пистолет — продължих аз и извадих оръжието. — Наистина отлична изработка. P226, с направена по поръчка каучукова ръкохватка, жлебове за пръстите, малко износен отстрани. Явно много време си го напасвала към ръката си.
Мълчание.
Отидох до прозореца и подадох пистолета навън.
— Вероятно също така потъва наистина добре. Срамота ще е…
— Ако го пуснеш, идиот такъв — чу се гласът на Меган от коридора, — ще ти издера лицето.
22.
Меган! Искри, хубаво беше да чуя гласа ѝ. Последния път, когато това се случи, тя беше насочила оръжие срещу мен.
Меган излезе от сенките в коридора. Изглеждаше прекрасно.
Първия път, когато я видях — много отдавна, при опита ми да се присъединя към Възмездителите — тя беше облечена в тясна червена рокля, златистите ѝ коси се сипеха по раменете ѝ. Фините ѝ черти бяха подчертани с руж и сенки и завършени с панделка яркочервено червило на устните ѝ. Сега носеше грубо военно яке и джинси, косите ѝ бяха прибрани в удобна опашка. И тя беше много по-красива. Това беше истинската Меган, онази с един кобур под мишницата и втори — на хълбока.
Видът ѝ ми донесе спомени. За гонитбата през Нюкаго, за стрелбата и взривяващите се коптери. За отчаяното бягство с Меган на ръце, последвано от невъзможно спасение. Умря и без това. Но не завинаги, както бях установил. Не можех да сдържа усмивката си при вида ѝ. Меган на свой ред вдигна деветмилиметров пистолет право към гърдите ми. Е, това поне ми беше познато.
— Забелязал си, че се намесвам — каза тя. — Което значи, че съм станала предвидима. Или че ти знаеш твърде много. Винаги си знаел твърде много.
Сведох очи към оръжието. Човек никога не свиква да има насочено оръжие към него. Всъщност, колкото повече знае за оръжията, толкова по-смущаващо е да се изправи срещу тях. Знае точно какво могат да му причинят — и знае, че професионалист като Меган не насочва оръжие към някого, без да е готов да стреля.
— Хъмм… и аз се радвам да те видя — казах аз и внимателно прибрах ръката, в която държах нейния пистолет, от прозореца, после пуснах пистолета на пода с незаплашително движение и леко го ритнах към нея. — Не съм въоръжен. Можеш да го свалиш, Меган. Искам само да поговорим.
— Би трябвало да те застрелям — отговори тя. Без да ме изпуска от прицел, тя се наведе да вземе втория пистолет от пода с лявата си ръка, после го плъзна в джоба си.
— И какъв ще е смисълът? — попитах аз. — След като оня ден ме спаси от удавяне, а тази вечер отново ме спаси, когато Нютън ме следеше? Благодаря ти и за двата пъти, между другото.
— Нютън и Разрушение смятат, че си опасен.
— А ти… не си съгласна?
— О, опасен си. Само че не както те или ти мислите. Ти си опасен, защото караш хората да ти вярват, Дейвид. Караш ги да изслушват смахнатите ти идеи. За нещастие, светът не може да бъде такъв, какъвто ти искаш да бъде. Ти няма да свалиш Епичните.
— Ние свалихме Стоманеното сърце.
— С помощта на двама Епични — сряза ме Меган. — Колко време бихте оцелели ти и отрядът в Нюкаго без щитовете на Проф и способностите му да лекува? Искри! Тук, във Вавилар, сте едва от няколко дни и ти вече щеше да си мъртъв без моята помощ. Не можеш да се пребориш с тях, Дейвид.
— Добре — отвърнах аз и пристъпих напред, въпреки пистолета, който още беше насочен към мен. — Бих казал, че твоите примери доказват единствено, че можем да се борим с Епичните. Стига да разполагаме с помощта на други Епични.
Изражението ѝ се промени, устните ѝ се изопнаха и очите ѝ станаха по-твърди.
— Даваш си сметка, че Федрус ще се обърне против нас. Наели сте лъва да ви пази от вълците, но и той, и те ще ви изядат с радост, когато храната им свърши.