— Аз…
— Не знаеш какво е отвътре! Не трябва да ни вярваш. На никого от нас. Дори толкова малко нещо като това, което направих сега, за да те защитя от онези двамата, заплашва да ме разруши. — Тя помълча. — Вече няма да получиш помощ от мен.
Обърна се да тръгне обратно по коридора.
— Меган! — казах аз, внезапно обзет от паника. Бях дошъл чак тук, за да я намеря. Не можех сега да я оставя да си иде! Забързах по коридора след нея.
Тя крачеше далеч от мен, тъмен силует, който едва се виждаше в светлината на няколкото увиснали плода.
— Липсваше ми — казах аз.
Тя не спря.
Не така си бях представял срещата ни. Не се предполагаше тя да е за Проф или за Епичните, а за нея. И за мен.
Трябваше да кажа нещо. Нещо романтично! Нещо, което да я помете.
— Ти си като картоф! — викнах след нея. — В минно поле.
Меган застина. После се обърна рязко към мен. Лицето ѝ се освети от един недозрял плод.
— Картоф — с равен глас изрече тя. — И това е най-доброто, на което си способен? Сериозно?
— Има смисъл. Слушай. Крачиш през минно поле и се притесняваш да не се взривиш. И после стъпваш върху нещо и се мислиш „Мъртъв съм“. А се оказва просто картоф. И си толкова облекчен да намериш нещо толкова чудесно, когато си очаквал нещо толкова чудовищно. Това си ти. За мен.
— Картоф.
— Разбира се. Пържени картофки? Картофено пюре? Кой не обича картофи?
— Сума ти хора. Защо не мога да съм нещо сладко, кейк например?
— Защото кейкът не расте в минно поле. Очевидно е.
Тя ме погледа няколко секунди, после приседна върху някакво обрасло коренище.
Искри. Май плачеше. Идиот! Казах си аз и забързах през листака. Романтично. Очакваше се да си романтичен, слонце! Картофите не бяха романтични. Трябваше да пробвам с морков.
Стигнах до Меган в полутъмния коридор и се поколебах, несигурен дали бих дръзнал да я докосна. Тя вдигна поглед към мен и макар наистина да имаше сълзи в ъгълчетата на очите ѝ, тя не плачеше. Смееше се.
— Ти, Дейвид Чарлстън, си пълен глупак. Щеше ми се да не си толкова сладък при това.
— Ъъъ… благодаря — отговорих аз.
Тя въздъхна и се намести върху грамадното коренище. Сви крака и седна, опряла гръб в извивката на дървесния ствол. Това приличаше на покана, така че седнах пред нея, свих колене и се облегнах на стената. Виждах достатъчно добре, въпреки че цялото място беше призрачно с тези сенчести лиани и странни растения.
— Не знаеш какво е, Дейвид — прошепна тя.
— Кажи ми тогава.
Тя спря очи върху мен. После извърна поглед нагоре.
— Все едно отново си дете. Помниш, когато си наистина малък и всичко се върти около теб? Нищо освен твоите нужди и желания няма значение. Не е възможно да мислиш за другите — те просто не влизат в ума ти. Другите хора са дразнител, причинител на безсилие. Само ти се пречкат.
— По-рано ти устояваше на това.
— Не, не устоявах. При Възмездителите бях принудена да не използвам силите си. Не устоявах на промените. Никога не ги изпитвах.
— Значи пак прави така.
Тя поклати глава.
— И по-рано едва успявах. По времето, когато ме убиха, на практика полудявах от необходимостта да използвам силите си. Бях почнала да си намирам оправдания и това ме променяше.
— Сега изглеждаш добре.
Тя си поигра с пистолета. Щракаше затвора и продължаваше да гледа нагоре.
— Около теб е по-лесно. Не знам защо.
Е, това поне беше нещо. Накара ме да се замисля.
— Може би има нещо общо с твоята слабост.
Тя ме изгледа остро.
— Само помисли — предпазливо подхванах аз, понеже не исках да развалям нещата в момента. — Може да се окаже важно.
— Смяташ, че това ме кара да се държа като себе си — сопна се тя. — Мислиш, че когато съм с теб, това някак задейства слабостта ми и така отново ставам нормална. Нещата не стават така, Дейвид. Ако твоето присъствие неутрализираше силите ми, нямаше да мога да те спасявам или да се скрия сред Възмездителите. Искри! Ако случаят беше такъв, всеки път, когато се задействаше слабостта му, всеки Епичен щеше да си казва: „Е, какво, по дяволите? Защо съм зъл? Хайде, момчета, да се разбираме прекрасно и да идем заедно на боулинг или нещо подобно.“
— Е, не е нужно да се заяждаш толкова.
Тя притисна носа си със свободната ръка.
— Дори не би трябвало да съм тук с теб. Какви ги върша?
— Разговаряш с приятел — отвърнах аз. — Сигурно напоследък имаш нужда от това.
Тя ме погледна, после пак отклони очи.