Мизи спря да бърника по гърба ми.
— Намалих потоците — обясни тя. — Така можеш да се упражняваш първоначално без толкова голяма сила.
— Нямам нужда от глезене.
Ексел ме погледна сериозно, после положи ръка на рамото ми.
— Дейвид, аз се шегувам със смъртта. Рискове на професията — научаваш се да се смееш на смъртта, когато тя те обгражда отвсякъде. Но ние вече загубихме примамката от отряда. Няма ли да е глупаво да загубим следващия човек на този пост по време на упражнение? Онова, което стана преди малко, лесно можеше да свърши с излитането ти във въздуха, последвано от падане по лице върху покрива с висока скорост.
Почувствах се глупаво. Поех дълбоко въздух.
— Разбира се. Имате право. — Защитата на Проф беше добра, но не безпогрешна. — В началото ще действам лекичко.
— Тогава се изправи, Убиецо на Стоманеното сърце, застани с гръб и да се заемаме.
24.
Оказа се, че трудността при използването на спирила не е заради мощта му. След половин час работа накарахме Мизи да увеличи мощността на водните струи, понеже така те даваха по-добра основа.
Трудността беше с равновесието. Да се мъчиш да останеш стабилен с две движещи се струи вода, които излизат от краката ти, беше като да се мъчиш да крепиш тенджера с жаби върху два полусварени спагета. И аз трябваше да правя това, като през цялото време лявата ми ръка е насочена към водата, за да не загубя мощност. За щастие, можех да ползвам дясната ръка за стабилизиране. На нея беше привързано нещо, което Мизи наричаше ръчен двигател. С него можех да изстрелвам струи вода, за да балансирам, обаче аз обикновено прекалявах с компенсирането.
Цялата работа беше доста сложна. Лявата ръка с поточния лъч трябваше да стои насочена към водата. С отваряне и затваряне дясната ръка нагаждаше мощността на струите, които излизаха от стъпалата ми, а палецът ѝ контролираше силата на ръчния двигател.
Но не можех да го ползвам за стабилизиране, ако забравех да го насоча накъдето падах. А когато човек опитва да жонглира в ума си с всичко дотук, това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Най-после успях да полетя стабилно на петнадесетина стъпки над водата. Носех се така, използвайки ръчния двигател, за да изстрелвам струя назад и да не падна, когато се катурвах в тази посока.
— Хубаво! — провикна се Ексел отдолу. — Като да ходиш с гъвкави кокили, а? Така го описваше Сам.
Е, стига човек да иска пешеходни сравнения. Загубих равновесие и рухнах във водата, отпуснах дясната ръка и спрях струите. Излязох плюейки, но се оставих да поплувам малко. Ексел и Мизи стояха над мен и гледаха надолу.
Повторното падане беше дразнещо, ала нямаше да се оставя да ме обезсърчи. С тензорите трябваше да се упражнявам със седмици, преди да ги овладея.
Нещо докосна крака ми.
Знаех, че сигурно е просто някакъв боклук, който се движи по ленивото течение, но сгърчих крака и инстинктивно свих юмрук. Затова, когато от краката ми се изстреля вода, аз се понесох назад като катер от плът. Почти веднага отпуснах ръката си, изненадан от лекотата, с която се придвижих.
Обърнах се с лице напред и крака назад, за да съм по корем, и пак пробвах струите. Усилих, докато се понесох с прилична скорост — горе-долу както видях Мизи да плува в деня преди да почне да ми дава указания. Проверих дали очилата и тапите за нос са сигурно нагласени.
После увеличих скоростта.
По някаква причина, макар краката ми да сочеха право назад, това ме изхвърли от водата и полетях точно над повърхността. Стана бързо. Минаха едва няколко секунди, преди да падна отново по лице.
Охо, рекох си, изплувах и отново излетях с плясък от водата. Отпуснах ръка, забавих ускорението и се изправих. Малката сила от струите ме издигна над водата някъде до кръста. Около мен водата вреше в подобен на поничка пръстен.
Доста бързо се бях върнал. Можех ли да се движа още по-бързо? Оставих се пак да потъна, после извадих крака и пуснах струите с пълна сила. Полетях с лицето напред като торпедо. Водата пръскаше от мен, а аз се движех нагоре-надолу, развълнуван от скоростта. Бях овладял това скоростно плуване доста по-бързо от летенето; толкова ми беше забавно, че почти забравих, че съм във водата. Най-сетне доплувах до другите и спрях струите.
Горе Мизи се мъчеше да си поеме дъх.
— Това — подхвана тя с просълзени очи — беше едно от най-смехотворните неща, които съм виждала.
— Всъщност искаше да кажеш „удивителни“ — изръмжах аз. — Видя ли колко бързо се движа?