Ханани изглеждаше дълбоко оскърбена от самата идея за този въображаем натрапник, но чертите на лицето и се вкамениха отново.
- Тук не става дума за простащина и грубост, Принце. Говорим за изтезания и убийство. Има неща, които са несправедливи в очите на всички народи…
- Това не е вярно. - Той се наведе напред, като подпря лакти върху коленете си. - Бирниците в Гуджааре убиват заради деяния, които тук минават за проява на лошо възпитание. Един банбарски роб може да откупи свободата си, докато нашите слуги в Гуджааре са обвързани със своята съдба доживотно. Помисли и за друго - за Унте и останалите онова, което ти е сторено, представлява жестокост, доживотен тормоз.
- Това… - започна тя, но Ванахомен я спря с отсечен жест.
- Знам. Но те така виждат нещата. Жена, изтръгната от своето семейство на детска възраст, принудена да се облича като мъж, да бъде смирена там, където трябва да се гордее, да няма любовници, деца и имущество или което и да било от нещата, които в техни очи олицетворяват добрия живот? Ако някому хрумне да осъди на подобна участ тукашно момиче, ще бъде веднага провъзгласен за звяр и прокуден от племето.
Ханани изглеждаше поразена от такова обрисуване на собствения си живот. Усетил, че тя най-накрая започва да се вслушва в думите му, Ванахомен реши да се възползва от спечеленото преимущество.
- Банбара са по-старият от нашите два народа, Чирак-Ле-чител, и като всеки по-стар, се гордеят със своите нрави и бит. Ние не можем да изискваме от тях каквото и да било. Можем само да молим и препоръчваме. Откажат ли - приемаме тяхното решение. Нека това ти стане ясно. Опиташ ли се да се наложиш, само ще влошиш нещата.
Най-неочаквано тя се намръщи и погледът и, възползвал се от липсата на булото и тюрбана, зашари настойчиво по лицето му.
- Знаеш всичко това от опит.
Ванахомен помисли и накрая реши да каже жестоката истина:
- Понякога се случва нов роб да възроптае против тукашните условия и се налага да бъде пречупен. Започват с непрекъснати всекидневни побои. После преминават към изгаряния или ампутации на всичко, което намират за маловажно… - Тя се вцепени. Принцът сведе поглед към собствените си сключени ръце. Никак не му беше трудно, ама никак, да си ги спомни оковани. - Когато бях още нов тук, и аз въставах срещу подобна жестокост. Но, както ти казах, това само влошава нещата.
Ханани издаде тих звук и започна да се разхожда около огнището, за да преодолее обзелото я чувство за безизходица. Това бе изключително неприсъщо за един Слуга на Хананджа - и въобще никой възпитан гуджаареец не допускаше открит израз на вътрешното си напрежение. Принцът я наблюдаваше уморен и се питаше дали не и е причинил допълнителна болка. Когато тя най-накрая спря, ръцете и продължиха да шарят на-сам-натам, търкаха се една в друга, сякаш за да се отърват от някаква зараза. Но щом заговори, гласът и бе спокоен.
- Ще ги помоля да не допускат жестокост - каза тя. - Но какво да сторя, ако откажат? Не бих могла да го понеса. Не знам пътя към Гуджааре, дори да успея някак си да я спася…
Ванахомен изпъшка.
- Ти наистина ли си толкова глупава? Дори да забравим, че Унте лично ще оглави преследването, ако престъпиш законите на гостоприемството, тази жена е шадун. Тя ще те убие в мига, когато погледнеш настрани, дори ако се опитваш да и помогнеш. - Засмя се рязко. - Най-вече ако се опиташ да и помогнеш. Тя си е от пустинята, знае как да се оправя в нея, знае накъде да върви. Ти само ще я бавиш.
Ханани застина по време на хокането, свила юмруци и изправила непреклонно снага. Принцът се готвеше да продължи сражението, но тя неочаквано наведе глава и замълча. Донякъде разтревожен, той разбра, че тя е на път да заплаче.
- Не знам какво да правя - промълви най-после Ханани. Гласът и бе малко по-силен от шепот. - А съм Слуга на Хананджа - би трябвало да знам. Би следвало винаги да намирам мирни начини за решаване на всеки проблем. - Нададе кратък, горчив смях. - Но няма да ми е първият провал.
Трогнат от тази внезапна промяна в настроението и, Ванахомен се надигна и отиде зад нея. Макар да нямаше представа какво да и каже, за да я утеши, той посегна към рамото и… и трепна. Осъзна се навреме. Тя сигурно си мислеше за Азима, досети се той с известно закъснение, когато я видя да потръпва и да напряга рамене. За най-големия и провал. Хетава проповядваше, че истинската сила се крие в понасянето страданията на другите, дори когато това е свързано с унижение и болка. Съпротивата бе допустима, но само след спокойно обмисляне, така че ответният удар да не те направи покварен като самия насилник.