С тези мисли в главата Ванахомен пое дълбоко дъх, за да се успокои. Забеляза одобрителното и кимване. След като се убеди, че е достатъчно отпуснат, тя се надвеси, за да го погледне в лицето.
- Опитай да останеш у себе си този път - каза му настоятелно, все едно му бе напълно ясно какво има предвид. - Не мога да те науча на нищо, ако ме мъкнеш непрестанно из всички селения.
Ванахомен отново въздъхна.
- Ти си най-странната жена, която съм срещал в живота си.
Ханани примигна, а устните и се разделиха за първата усмивка, която виждаше върху тях от дни насам. Сега вдигна ръка и затананика с нисък глас, а той затвори очи и миг по-късно бе вече заспал.
Когато ги отвори, аншератът го нямаше. А също и жената, огнището и пространството около него, и дори самото небе над главата му. Не виждаше и себе си - останала му бе единствено вярата, че съществува. Носеше се из сумрачното нищо тревожен и самотен.
Не, не беше самотен…
- Насам.
Гласът жрицата отекна в мрака, макар да не я виждаше. Потърси я с ръка, но не откри нищо, въпреки че в будния свят бе застанала точно пред него.
- Какво е това място? - попита той.
- Пространството между Ина-Карек и Хона-Карек. То няма име и е лишено от разнообразие и мисъл.
Чутото не му помогна много.
- А ти къде си?
Присъствието и го заля изведнъж и отвсякъде, толкова близко и осезаемо, че не можеше да помръдне, без да се натъкне на него. Не на плътта и - все така не можеше да я види или докосне. Онова, което усещаше, бе покой и вездесъща чужда воля, и една женственост, така присъща за нея, че му идваше да я пипне. Мека, топла, трептяща. А под обвивката на нейното ухание и вкус, под усещането за нежен допир, се криеше нещо друго. Нещо твърдо като кост или като костилка в сърцето на ароматен плод. Не, това не бе нейната същност, а само външна черупка, а името и бе…
Тя веднага се отдръпна веднага, а той си наложи да не покаже страх пред възможността да остане сам в черната пустота.
- Толкова силен - сгълча го меко тя. - Толкова невъздържан. Никога ли не изчакваш най-напред да те поканят, преди да влезеш?
Гласът и не бе сърдит. Ако изобщо в него можеше да се долови нещо, то бе задоволство.
- Обикновено усещам, когато мястото ми не е някъде -отвърна сърдито той.
- В това пространство, ако нещо не е вече там, за да го познаеш, трябва да бъдеш особено предпазлив, решиш ли да го търсиш. Щом трябва да си пъхаш носа навсякъде, прави го с най-голямо внимание. Къде е името на душата ти?
- Нямам такова.
Спокойствието и премина в съжаление, което го разсърди повече от предишното и задоволство. Изглежда усетила това, тя бързо възстанови изцяло покоя си.
- Прости ми - каза жената. - Мислех, че си преминал първоначалното обучение на гуджаарейските деца…
- Баща ми не позволи.
- … Разбирам. Няма значение. Ще го преминеш сега. Кажи ми: знаеш ли какво е всъщност име на душа?
Срам го бе да признае собственото си невежество и затова каза каквото знаеше.
- Те трябва да се пазят много внимателно. Ако притежаваш име на чужда душа, получаваш власт над съответния човек в неговите сънища.
- Точно така. Човек може да се загуби в съня. Името на душата е нещо като котва за всичко онова, което си. С негова помощ винаги можеш да намериш своя път. Сричките сами по себе си нямат никаква сила, но смисълът, който им даваш, съвкупността от отделните елементи на самата идея са решаващи за съхраняването на твоята идентичност. - Тя въздъхна и Ванахомен долови нейната загриженост, миг преди да я прикрие. - Да беше дете, щеше да е много лесно. Щеше да си… податлив. Но като зрял мъж с толкова мощно самосъзнание… - В тона и звънна предупредителна нотка. - Няма да е приятно.
- Много малко неща в моя живот са били приятни, жено - отвърна той, докато се изправяше… ако можеше да се каже така в това лишено от форми и ориентири място. - Направ , каквото трябва.
- Добре.
Усещането за нейното присъствие се промени изцяло. Тя си бе все така наоколо, но вече не можеше да я разпознае. Мекотата, разчетена от него като женственост, като нея, премина в кремъчна твърдост, в стомана, студена и непроницаема. И сега тя натисна навътре, срещу съществованието, което бе започнал да осъзнава като собствено Аз. Усети в устата си вкус на метал. Дръпна се, отблъснат от това, но тя натисна по-силно.
- Какво правиш? - попита той. Но жената не отговори. Само продължи да натиска и той усети притеснен, че не му е оставила никакъв изход за бягство. Накъдето и да се обърнеше - тя бе там.
А когато натисна отново, коравите ръбове на нейното присъствие го захапаха като воденични камъни. Обзе го усещане, което едновременно беше и не беше болка. Силно изненадан, той неволно нададе вик в празното пространство. Луда ли бе тази жена? Остър чакъл остърга кожата му, киселина изгори оголената плът… Тя пак натисна и той започна да се съпротивлява, разбрал най-сетне какво прави. Студените и грозни ръбове го разкъсваха на парчета, завираха се в най-съкровената му същност. Продължеше ли така, не знаеше какво може да се случи. Дали той нямаше да се изгуби в нея, като погълнат от Жътвар? Нямаше ли самата му душа да престане да съществува, оставила плътта да погине? Кой можеше да му каже? Опасяваше се, че скоро сам ще разбере, ако не намереше как да и се противопостави.