Трябваха и няколко минути, за да осмисли чутото. Нен-не-вера. Фиерат, чирак като нея, който постоянно забравяше, че тя е момиче, и дрънкаше в нейно присъствие всякакви мръсотии. Всичките и по-възрастни братя - мнозина от които я бяха тормозили, гледали бяха на нея като на някаква опасна екзотика, но не трябваше да умират заради това. Никой не заслужаваше смърт като на Даю.
Ханани закри уста с шепа.
- О, Богиньо. О, не.
Мни-ини се облегна на близката шатра - собствената му.
- Тези, които са оцелели след самото нападение, са поразени от съня и обречени също като вече загиналите. Ще останат будни, докогато могат, но отпуснат ли се един път… - Той поклати глава. - А междувременно никой от другите в Хетава не смее да заспи. Ниджири казва, че май тук сме си подобре, отколкото ако бяхме останали у дома. Лош, много лош обрат на съдбата.
Ханани също се облегна на шатрата, твърде разстроена, за да се задържи на крака.
- Кой би сторил подобно нещо? И защо? Лечителите не причиняват зло никому. Никакъв смисъл няма в това.
- Има, ако някой умишлено разпространява този кошмар. Нашите Спътници работят ден и нощ, за да открият лек. Вероятно злосторникът се опасява да не би да успеят. - Стисна зъби отчаян. - С този удар ограничават възможностите ни да се грижим за жертвите, както и да се борим. За останалите живи Лечители вече няма надежда да спрат разпространението на заразата. Остава им само да се грижат за събратята си до самия край.
Това вече бе прекалено.
- Исках да се прибера у дома - прошепна Ханани. Очите и пак залютяха, но каква полза от сълзи? Тръсна глава. - Едва преди малко си задавах въпроса дали тези банбарци са въобще хора. Но Принцът има право - ние с нищо не сме по-добри. Само гуджаареец може да използва съня като оръжие. Единствено ние обричаме враговете си на вечни мъки.
- И на мен ми мина същата мисъл - отвърна Мни-ини. Никога не бе усещала подобна безнадеждност в неговия глас.
- Вероятно не е възможно да изкореним покварата от своите души, не и напълно. Но е важно да не се отказваме.
Сякаш в отговор на тези слова, и двамата дочуха да ги вика детски глас, белязан с много тежък хактийски акцент.
Изтръгната внезапно от меланхолията, Ханани отиде да види кой е. Таса стоеше от другата страна на шатрата на Мни-ини и се оглеждаше. Грейна, когато я видя.
- Лечител - започна момчето, - Ну-дари… Унте, водач племе… казва дойдеш. Магия… твой магия… - Намръщи се от усилие да намери нужната дума. - Има нужда твой магия. Да.
- Повика я с едната си ръка, а с другата посочи към шатрата на Унте.
Мни-ини също изникна пред шатрата си.
- Пострадал ли е някой?
- Пострадал? Не. Е… е… - Таса сбърчи лице, неспособен да изрази мислите си. - Шадун трябва магия.
Ледена тръпка премина през тялото на Ханани. Да не бяха наранили жената?
Мни-ини отпусна ръка на рамото и. Лицето му бе сърдито и гневно, а погледът - пълен с мрачно предчувствие.
- Аз ще отида - каза той на Таса. - Макар и само за да кажа на тия глупаци, че нямаме намерение да злоупотребяваме с магията в тяхна угода. Да лекуваме жената, колкото да я убият след това. Ханани…
- И аз идвам.
Мни-ини отвори уста да възрази, но погледна към нея и я затвори. Поклати глава.
- Повече няма да се разправям. С тебе не се излиза наглава.
Ханани даде знак на Таса и той ги поведе през лагера, към
шатрата на Унте.
Сцената, която завариха в задимената и вътрешност, не беше толкова ужасна, колкото се опасяваше Ханани. Унте бе застанал край шадунката, принудена, все така вързана, да коленичи по средата на шатрата. Таджед седеше край масата срещу тях, а до него се бяха разположили двама други мъже, облекли потънали в прах индигови роби - водачите на двете новодошли племена. Жената изглежда не бе подлагана на нови страдания, ако се пренебрегнеше прясната синина над едното око.
- Тия пък какви са? - възкликна шадунката, след като изгледа Лечителите от глава до пети. Нейният гуджаарейски - навярно едничкият общ за шадуни и банбарци език в момента -беше белязан от чудат напевен акцент, какъвто Ханани не бе чувала през живота си. Устните и се сгърчиха гнусливо. - Вие да не сте почнали да се плодите със северняци, бе? Я ги вижте тия двамата - светли са като пясък.
Унте, изправен с каменно лице над нея, не даде ухо на казаното. Обърна се към Лечителите:
- Ванахомен все ми повтаря, че можете да лекувате лудост.
Ханани примигна; Мни-ини и хвърли пълен с изненада поглед.