Ханани вдигна поглед към очите му и безизразната маска се пропука. За един ужасен момент тя бе заместена от такова неизразимо страдание, че Ванахомен едва успя да познае това лице. Уплаши се, че тя не ще може да го понесе - че ще загуби ума си или ще загине. Но ето че мигът отмина и лицето отново застина. Тя пое дълбоко дъх, кимна и внимателно отмести главата на наставника си от скута си.
- Вие имате важни въпроси за обсъждане - проговори Ханани. - Извинете ме.
- Ханани - каза той, върнал се неловко към малкото и име. - Трябва да…
- Ще се погрижиш ли за погребението? - Тя изобщо не обърна внимание на казаното от него. - Независимо от… обстоятелствата… кремацията ще свърши работа. Душата му не е при нас, в Хона-Карек, нито пък сънува в Ина-Карек. Плътта е без значение.
Ванахомен се запита къде е тогава тази душа, но не намери сили да зададе въпроса на глас.
- Банбара не знаят как се прави това, но аз ще им покажа. Ще приготвят кладата както трябва.
- Благодаря ти, Принце. - Тя се изправи с бавни и непохватни движения, сякаш използваше всички свои сили за поддържане на оная страховита маска. Нямаше място за благоприличие.
- Предвид обстоятелствата, трябва отново да поискам сънни течности от племето, след като съм единственият лечител тук.
- Ще го уредя с Унте. - Говореше бързо, за да не и позволи да го прекъсне пак. - Ханани, не бива да оставаш сама.
Тя го погледна и Ванахомен съзря самите сенчести селения в тези очи.
- Кой ще ми дари покой сега, Принце? Ти ли?
- Има повече от един вид покой - отвърна той намръщен.
- Янаса. Ще и кажа да…
- Благодаря за тази загриженост. - Понечи да си тръгне, но спря. - Беше непредвидима злополука. Когато се прибера в Хетава, ще имам грижата да обясня това на моите братя.
Ванахомен сбърчи лице, засрамен от собствената си себичност, защото дълбоко в подсъзнанието му се бе загнездило точно такова опасение. Тя не му остави време да отговори. С видимо усилие изправи рамене, склони почтително глава към племенните вождове и напусна шатрата.
- Вана. - Беше Унте. Гледаше намръщено подире и. - Не познавам обичаите на твоята страна, но…
- Ако бяхме в Гуджааре, щяхме да я изпратим в Хетава -каза натъртено Принцът. - Моят народ умее да лекува душевните рани също както и телесните. Никога не оставяме подобни неща да се задълбочат. Само че тук няма кой да и помогне.
Унте кимна с въздишка.
- Добре. Утре е последната вечер от празненствата. Ще гласуваме на другия или на по-другия ден, стига да пристигнат навреме и останалите две племена. При всички случаи скоро ще можеш да я отведеш у дома.
Ванахомен не беше уверен, че Ханани ще издържи дотогава, но запази съмнението за себе си.
- Тя обеща да каже на събратята си в Хетава, че нямаме нищо общо с неговата смърт. - Погледна двата трупа и потрепери. - А вината е моя - аз донесох тази страхотия сред племето.
Стиснал юмруци, той свали булото и тюрбана си, отиде при Унте и коленичи. Макар да се бяха разбрали, че няма никога да сведе глава пред него - владетелите не се кланят един другиму, - сега го стори. Опря и двете си ръце в пода и наведе чело пред тях в най-официалния гуджаарейски поклон - израз на разкаяние. Мразеше словата, които трябваше да произнесе, възненавидя и себе си, задето се налага да ги изрече, но нямаше как да не го направи.
- Проявих безотговорност - започна той на гуджаарейски. Не би могъл да изрази по подходящ начин своето смирение на хакти. - Приех, че тази жена не може да ни причини зло, като пропуснах да забележа онова, което бях длъжен да видя, макар всички признаци да бяха налице. Ти бе прав да се усъмниш в мене, Унте - не проявих нужната предпазливост.
Настъпи тишина. Ванахомен отброяваше всеки удар на сърцето си. Но ето че вождът го докосна по рамото.
- Мисля, че занапред ще бъдеш по-внимателен - проговори той с изненадваща мекота.
И премина на хакти, за да разбират и останалите за какво става дума.
- Не се измъчвай, Ванахомен - никой не би могъл да предвиди всичко това.
- Да, но моята небрежност…
Унте поклати глава.
- Погрижи се за сънародничката си, щом толкова искаш да понесеш някакво наказание. Но не виждам как аз самият бих могъл да постъпя иначе на твое място.
Той огледа останалите вождове - двамина кимнаха одобрително. Таджед - не. Това можеше да се очаква.
Ванахомен затвори за миг очи. Изпита едновременно облекчение, благодарност и болка. Гърлото му се сви, но това не вършеше работа, не и пред всички тези мъже, които все още се надяваше да спечели за своята кауза - макар че след станалото шансовете му сигурно се бяха изпарили като роса под слънчеви лъчи. Засега не можеше да направи нищо повече. Преглътна с усилие, кимна и се изправи на крака.