- Жената помоли да го изгорим - промълви той, като кимна към тялото на Лечителя.
Унте потри замислено брадичка.
- Има една пещера, където това може да стане - каза той. В северния край на каньона, доста далеч от полята, където реката потъва под повърхността. Свързана е с множество други пещери, така че няма да има проблеми с пушека.
Ванахомен кимна.
- Знам мястото. Ще накарам хората си да се погрижат за всичко. - Погледна шадунката. - А тази?
Унте се усмихна тъжно.
- И нея трябва да погребем достойно. Като всеки воин, постъпил самоотвержено и храбро за доброто на своя народ.
Когато Ванахомен тръгна да търси Ханани, бе вече нощ. Той бе сгорещен и потен, миришещ на масла и билки и бе прекалено уморен, за да мисли за баня преди утре заран. А и твърде много се тревожеше за жената. Не че допускаше възможността тя да е от хората, които биха посегнали на себе си - или поне не тук и сега. Като добра хананджистка щеше да пожелае да принесе сънната си кръв, преди да умре.
Видя Янаса, седнала сред група други жени, да слуша някакъв музикант недалеч от шатрата на Ханани. При наличието на няколкостотин гости в каньона и след осуетяването на непоправимо бедствие Унте явно бе разрешил продължаване на празненствата. При все това веселбата не бе истинска. Музикантът, Неапа Седемте пръста, свиреше бавна жалейна елегия. Ванахомен не видя танци, нито пък забеляза проявите на буйни чувства и груба невъздържаност, така обичайни за предпоследната вечер до слънцестоенето. Вероятно утре щяха да се върнат към привичното си поведение, особено ако очакваха гласуване в подкрепа на войната. Засега обаче общото настроение оставаше потиснато.
Янаса също забеляза Ванахомен, помоли с жест приятелките си за извинение, стана и тръгна към него.
- Ще я видиш ли?
Той кимна.
- Ти говори ли с нея? Как е?
- Пусна ме вътре за малко, но дума не спомена за мъката си. - Янаса сведе поглед. - Бяхме си поговорили преди това. За шадунката. Мисля, че вече ми няма доверие. Може би ти ще се справиш подобре.
Ако бе така, значи нещата вървяха съвсем на зле.
- Отивам.
Още при първото потропване по шатрата, отвътре се чу раздвижване. Ханани отвори, за да види кой е.
- Принце. За урока ли идваш?
Той се сепна. Това бе последното нещо, което можеше да му мине през ум в този момент.
- Надали му е времето точно тази вечер…
- Янаса ми каза, че вождовете ще гласуват след два дни. Не ми остава много време да те науча. Ела. - Тя се измъкна от шатрата, мина зад нея и се запъти към огнището.
Ванахомен осъзна, че аншератът си бе все така от четири шатри. Утре сутринта щеше да накара хората си да махнат тази на Мни-ини.
Сега Ханани изглеждаше подобре, отколкото следобеда. В осанката и поведението и не се забелязваха признаци на болка - всъщност не личаха каквито и да било чувства. Физически също изглеждаше подобре, макар това да бе навярно заслуга на Янаса. Косата и падаше свободно на къдрави кичури, тежките украшения бяха заменени от мънички златни монети, които подрънкваха при всяко нейно движение. Банбарци използваха това дрънчене за пропъждане на лош късмет по време на траур.
Той се отпусна с въздишка върху един камък край огнището. Тя приседна срещу него.
- Погрижих се, доколкото можах, за тялото на твоя наставник. Не помня всички правила на обреда, нямах и повои, но се постарах всичко да бъде благопристойно. Хората ми събират дърва. Утре заран ще го отнесем на кладата. Искаш ли да дойдеш?
Тя не отговори веднага. Езикът на тялото и остана също толкова непроницаем, колкото и лицето и.
- Не.
Нямаше сълзи, нямаше трепване, нямаше и най-малък признак за печал. Ако не бе вече запознат с оная особена комбинация от сила и несигурност, така присъща за нея, не би усетил, че има нещо не като хората.
- Намери ли приносители?
- Янаса - отвърна тя. - Също и Карис. И още неколцина.
- Достатъчно ли събра вече?
- Достатъчно от всичко останало, освен сънна кръв, но това е нормално, след като няма Бирник, който да помогне. Живите могат да дават съвсем по малко от своята.
Ванахомен се бе надявал да отклони разговора от темата за смъртта.
- Този урок. И той ли ще е неприятен като последният? -Успя да пусне усмивка, която остана без отговор.
- Зависи от тебе - отвърна тя. Равният и тон бе крайно смущаващ, предвид обичайната за нея емоционалност. - А сега заспивай, ако обичаш.
„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ - помисли си той кисело, но се премести на земята, подпрял гръб в камъка. Макар да бе изтощен, сънят не идваше и не идваше. Прекалено ясно усещаше погледа и върху себе си, твърдостта на земята отдолу, отчетливото пращене на огъня.