Страх го бе. Това личеше от приведените рамене и скръстените ръце, както и от начина, по който гледаше, без да вижда зараждащата се отвън веселба. А тя не можеше да намери утешителни думи за него. Знаеше, разбира се, цял куп хетавски мъдрости и поговорки от учителите, които би могла да изрецитира, само че в тази обстановка всички те бяха лишени от смисъл.
Той въздъхна.
- Е, твърде дълго са застоях. Не искам да се разприказват злите езици. - Обърна се към нея, но тя не можа да прочете нищо върху лицето му. - Виждам какво се опитваш да направиш - промълви най-накрая Ванахомен. - И аз постъпвах така, когато… когато с майка ми напуснахме Гуджааре. Недей да оставаш сама тук довечера. Мълчанието… То може да те разкъса на парченца.
Мислеше си, че разбира, защото баща му е мъртъв. Само че този баща бе чудовище, докато Мни-ини бе добър, мъдър и мил. Отклони поглед от Ванахомен, за да не намрази и него. Отвърна с леден глас:
- И тук ми е добре.
- Никак няма да ти е добре - възрази той. В гласа му се усещаше раздразнение. - Просто си самонадеян инат като всяка друга жена. Богове! Защо ми трябваше да опитвам. Прави каквото знаеш. - И си тръгна, като смъкна рязко завесата зад гърба си.
Ханани завърза връзките и, а после седна сама в смълчания мрак на шатрата с надежда да усети нещо от Мни-ини в праха, който и бе оставил Принцът.
Привечер стана ясно, че няма да издържи.
Ванахомен се оказа прав за мълчанието. Остана седнала още час, вперила поглед в дисагите, едва сдържайки желанието да вземе урната и да я разопакова, да се свие на кравай около нея и да я отвори, да провери дали прахът мирише на нейния наставник. Напълно наясно бе, че ако стори това, ще загуби дар слово. Най-накрая не и остана избор - можеше да мрази племето, понеже се весели, докато Мни-ини е мъртъв, само че да ги мрази бе за предпочитане пред изгарящата празнота, в която потъваше край тази урна. И тя най-накрая излезе от шатрата и се огледа.
Всичко си бе както през първата вечер на осмодневното празненство. Двете тераси на постоянния лагер плюс още няколко площадки на Мерик-рен-Аферу, направени обитаеми за нуждите на гостите, гъмжаха от народ. Пътечките между отделните шатри бяха по-ярко осветени от обикновено, благодарение на множество фенери, окачени по въжета между тях, целият каньон бе по-шумен, въздухът се изпълваше от гласове и музика, от ръкопляскане и смях. Видя дори робите да се веселят, наклали буен огън на най-ниското ниво. Сънната Луна отгоре не бе пълна както обикновено - черна сянка откъм дясната и страна отрязваше голямо парче от пресечения с четири ленти лик - предвестник за лют студ в най-далечните земи на Севера. За първи път от няколко месеца, точно под затъмнената и част, отново се виждаше ярката примигваща светлина на звездата, наречена на суа Миани или Красивото момче. Новата година бе започнала.
Разходката през лагера бе като насън. Май никой не я забелязва - нито групичките мъже и жени, нито пък децата, които притичваха покрай нея в своите игри. Тя бе също като речен камък - неподвижна, докато край нея протича животът на лагера. Сред хиляда други си оставаше напълно самотна.
- Ханани! - Познат глас. Обърна се и видя Янаса, седнала с Хендет и още няколко жени край един от огньовете. Банбарката стана, приближи се и я хвана усмихната за ръце. - Излязла си най-после. Това е хубаво! Не съм си играла толкова време с косите ти, за да ги криеш в шатрата. Ела, ела.
Да се подчини бе по-лесно, отколкото да се противи, и тя отиде да седне до нея край огъня.
- Вземи - обади се една от жените, като и връчи неголяма кратунка.
Ханани отпи, без да погледне. Разбра какво е чак когато течността подпали гърлото и. Като се даваше и кашляше, тя едва не изпусна кратунката. Някой я пое от ръката и. От всички страни бликна доброжелателен смях - започнаха да и разтриват гърба, та да се оправи по-лесно.
- Сипри - поясни жената, която и бе дала да пие. - От чай,да?
- К-какво? - попита Ханани, все още бореща се за въздух.
- Прави се от същото растение, което използват за студения чай, дето толкова харесваш - обади се Янаса. Точно тя и разтриваше гърба. - Искаш ли още?
Това бе някакъв вид алкохол. Лечителите не пиеха въобще, тъй като наркомансията изискваше абсолютно ясно съзнание и воля. Ханани пое отново съда и отпи още няколко глътки, сбърчила лице, докато силната течност изгаряше хранопровода и.
Хендет, която я наблюдаваше с присвити очи от другата страна на огнището, се обади:
- Не си много добре, Чирак-Лечител.
Ханани вдигна поглед към нея. Янаса също се наведе напред, за да надникне в лицето и, и усмивката изчезна от нейното.