- Не - отвърна Ханани на гуджаарейската кралица. - Не съм.
Янаса отново се усмихна измъчено и мълчешком взе кратунката от ръцете и.
- Ще се оправиш - каза тя. - Ние ще се погрижим. Не се безпокой.
Ханани не се безпокоеше въобще - просто не даваше пукната пара.
- Я виж, я виж - обади се една от другите жени и всички проследиха нейния поглед.
Момиче от съседен огън, на шестнайсет или седемнайсет наводнения, стана и се запъти към исаирски воин, седнал сред група мъже. В погледа му припламна очакване. Той продължи да разговаря с другарите си, но бе ясно като бял ден, че не им обръща внимание. Момичето държеше в ръка някакво украшение - Ханани не можеше да види от мястото си точно какво. Когато се изравни с мъжа, момичето го погледна в очите и - уж без да иска - изпусна украшението на земята. Сетне продължи с най-невинен вид, който не можа да заблуди никого, към друга група жени.
Гостът се ухили и грабна предмета. Мъжете около него започнаха да го задяват и ръчкат добродушно, за да го изпусне, но той стискаше здраво.
- Значи Тениант се реши най-накрая! - В гласа на Янаса прозвуча задоволство. - Този е военният предводител на Исаир - добър избор.
- Не съм съгласна - възрази намръщена друга жена. -Мъж, който се стяга за война, може да се окаже прекалено груб за толкова младо момиче.
- Все ще намери сили да укроти войнския си нрав за една нощ - каза примирително Янаса. - Не мога да си представя как би станал предводител при брата на Унте някой грубиян със склонност да тормози жени. Исаир не са като Дзике.
Друга жена накара Янаса да млъкне, като се озърна, за да види дали наблизо няма някого от Дзике. Ханани не им обърна внимание, а продължи да гледа воина от Исаир. Усети порив в сърцето си. Той не бе нито съвсем ясно оформен, нито логичен. Би го нарекла инстинкт, ако се позамисли, но в главата й нямаше никаква мисъл.
Докато Янаса и другата жена продължаваха да се препират, Ханани се надигна. Янаса и бе дала красиво изработена обеца, която се захващаше на три места за ухото. Тя посегна да я свали.
- Чирак-Лечител - чу се изненаданият и подозрителен глас на Хендет. Ханани не и обърна внимание и се отдалечи.
Завари онзи, когото търсеше, да разговаря кротко с хората си край огън в края на лагера. До скалата недалеч от тях бдеше Карис. Той пръв забеляза нейното приближаване и смръщи вежди. После някой сръга Ванахомен, който се извърна и я загледа с любопитство.
Обецата студенееше в дланта на Ханани. Стискаше я с такава сила, че по-острите и части заплашваха да и пуснат кръв. Но тя продължи да върви напред, вперила, доколкото може, твърд поглед в очите на Ванахомен, и пусна обецата в краката му.
Мъжете замлъкнаха. Тя не ги удостои с внимание; не и трябваха. Ванахомен сведе поглед към обецата и разшири очи. И пак се вторачи объркан в нея.
Мълчалива и празна отвътре, Ханани се прибра да чака в своята шатра.
34.
G0D
Заупокой
Сред източните народи се ширеха сказания за души, които по някаква причина не могат да стигнат до Ина-Карек и са обречени да витаят вечно в будния свят под формата на мъгла и мъка. Жрицата приличаше на един от тях.
Ванахомен гледа дълго подире и, а след това заби поглед в обецата пред себе си.
- Не може да го иска - промърмори той. Протегна ръка и я взе. Явно бе за него. Никой друг, дори на шега, не направи опит да я поиска. - Сигурно не знае какво означава това.
- Бих казал, че много добре знае - отзова се Езак. Но и неговият глас прозвуча неестествено, независимо от грейналата на лицето му усмивка.
- Инат жена - каза Принцът, стиснал обецата в шепа. Тя студенееше, макар допреди миг да бе в ръката на гуджаарейката. Когато я бе пуснала на земята, една висулка се бе откачила. Студена и счупена, също като нея. - Безразсъдна, глупава жена…
Скочи и хукна подире и, без мисъл да потърси причина за необяснимия си гняв. Стигна до шатрата и влезе. Отметна булото и захвърли обецата в краката и.
- Изгубила си си ума - изръмжа Ванахомен.
Вътрешността на шатрата бе осветена от единствен фенер,
окачен на централния стълб. Ханани стоеше далеч от него, по-лускрита в сянка и с гръб. Гневът му рязко се изпари, когато я видя да гледа дисагите, приютили урната с праха на Лечител Мни-ини.
- Не твърдя друго - отвърна Ханани едва чуто. Сетне издаде слаб, треперлив смях, който го потресе.
Принцът въздъхна, свали тюрбана и прекара по навик пръсти през плитките си.
- Не от това имаш нужда, Ханани. Трябва ти… Богове, де да знам и аз какво точно ти трябва. Но не е това.