- Не е ли редно аз да реша? - Той я погледна с невярващи очи. - След като става дума за моето тяло?
Лишеното от украшение ухо бе обърнато към него.
- Вчера ме бе пожелал.
- Това не означава, че те желая и сега!
Той се уплаши, когато Ханани затрепери цялата и толкова силно, че украшенията в косите и се раздрънчаха. Контрастът между всичко това и прекалено спокойния и напълно безизразен глас бе направо поразителен.
- Ясно. Извини ме тогава, не съм те разбрала правилно -ще си избера другиго.
- Какво ще направиш? - Хвана я за раменете и я обърна към себе си. Все едно улови диво животно - тялото и се напрегна, а погледът обезумя. Не изпищя, но май натам отиваха работите.
- Ханани… - Той тръсна глава, макар да отпусна пръсти начаса. - Пресвета Богиньо, погледни се само. Никакъв мъж не ти трябва. Защо го правиш?
Погледът и се поуспокои. Изпълни го толкова дълбоко нещастие, че целият му гняв се стопи. Ханани обърна глава настрани и направи неохотен опит да се освободи.
- Няма значение. Знам какво искам.
- Не, ти…
- Знам какво искам! - Изкрещяла тези думи, тя сви юмруци, а лицето и се изкриви от ярост до такава степен, че в първия миг Ванахомен не можа да го познае. Тя се хвърли насреща му, извила пръсти като нокти на граблива птица. Трябваше отново да я улови здраво, за да не му изтръгне гръкляна. Или пък да използва магия. Не можеше обаче да покаже страх от нея точно в тоя момент. - Махай се! Не ми трябваш! Така или иначе не ти вярвам. Ти не можеш да ми помогнеш!
Известно време се бори с нея, но бързо разбра, че трябва да смени тактиката. Вместо да отблъсква ръцете и, той ги хвана и притисна към гърдите си.
- Ето - извика той, като сложи едната длан върху сърцето си. - Искаш да ме няма? Знаеш какво да направиш. Същото като с Азима.
Тя замръзна. Очите и се разшириха от страх.
- Не, няма да убивам повече.
- Няма и нужда. Твоят наставник ми причини веднъж стра-хотна болка. Свали ме на колене само с едно докосване. Направи същото, та да съм сигурен, че наистина искаш да си тръгна, за да дойде някой друг глупак „на помощ“. Поне ще знам, че можеш да се защитиш. - Стегна се целият, в случай, че я бе преценил погрешно, но не беше. Вместо да го нарани, тя направи нов опит да се измъкне.
- Пусни ме!
- Нали казваш, че знаеш какво искаш! Кого да пратя вместо мене? Искаш ли Карис? Или пък Унте - нищо, че е стар, миналата година пак стана баща. Или предпочиташ първия, който би влязъл в тая шатра, привлечен от похот, а не от сърцето си? Че защо тогава не остави Азима да те изнасили!
Тя потръпна и поклати глава.
- Какво значение има, Принце? Ти ме мразиш. Просто ме пусни.
Той пое дълбоко дъх.
- Не те мразя. По-рано те ненавиждах, но не бях прав. Всъщност… - Той едва не се разсмя. Това бе последният разговор, който бе очаквал да води с жрец от Хетава. - Ти си достатъчно хубава и привлекателна, та да бъда наистина изкушен. Само че това е неправилно, нима не го разбираш? В момента нещо те мъчи, но така няма да оправиш нещата.
Тя бавно вдигна глава и само това изписано на лицето и объркване можеше да му разкъса сърцето. Докато търсеше нужните думи, той стисна ръцете и.
- Казваш, че не мога да ти помогна. С какво да ти помогна, Ханани? От какво имаш нужда?
Тя не отговори, но пак заби поглед в дисагите. Ванахомен пожела от цялото си сърце да не и бе давал оная проклета урна, преди да бе дошло време за тръгване към Гуджааре.
- Наставникът ти го няма вече. - Каза го колкото е възможно по-меко, но въпреки това тя подскочи, все едно бе вдигнал ръка насреща и. Осени го идея. - Кажи ми, Ханани, какво би сторил Мни-ини, ако беше на мое място? Как би ти помогнал?
Това бе безсмислено. Ако Мни-ини бе жив, всичко щеше да и е наред. Само че онези, които се занимават със сънища, се научаваха да разсъждават с тяхната логика, и той не се изненада въобще, когато Ханани примигна и направи опит да съсредоточи поглед върху него, като че бе попитал най-разумното нещо на света.
- Т-той щеше да ме прегърне. - Сведе поглед. - Не. Не го правеше често, вече не. Но аз го исках. Винаги съм го искала.
- Добре. - С предпазливи движения, защото тя все още бе напрегната, готова да побегне или да стори нещо по-неприятно, той освободи ръцете и и отново я хвана за раменете. Привлече я и понеже тя не се дръпна и не възрази, я обгърна изцяло в обятия. - Така. Така ли?
Тя потрепери. Отпусна глава на рамото му. Притисна лице в гърдите му. Принцът усети нещо в тялото и да събира сила и покой…
И в този миг тя нададе вой. Само с тази дума би могъл да обрисува звука, който издаде, толкова различен от ридание или стон - сякаш изтръгнат от самата и душа. По-страшен от оня звук, който бе издала след смъртта на Азима. Беше агония, неизразима мъка, и тя го повтори отново и отново, както се бе вкопчила в гърдите му, докато дърпаше робата и трепереше с такава сила, че той се уплаши истински.