Ханани затаи дъх. Подобно деяние говореше за истинска поквара, само че из тия земи, вън от обсега на Бирниците, покварените души явно се срещаха по-често и от мравки.
- И те купиха банбарци?
- М-м-м… първата жена на Унте. Видану. Когато видя раната, побесня. Тогава ни спаси майка ми, тъй като мен вече ме тресеше, а Видану била готова да ме убие, за да ме отърве от страданията. Майка ми се спазарила с нея, като и предложила всички скъпоценности, които бе успяла да вземе от Гуджааре. Скрили ги бяхме в една пещера, преди да ни пипнат дамлушите. По този начин тя се показа имотна жена в очите на банбарци, а покрай нея - и аз. И така, те ни освободиха. А Карис… Видану трябваше да се върне у дома с нещо. Но след като майка ми успя да изгради нашето благосъстояние - винаги е била оправна в това отношение - ние откупихме и него. А пък сега не ще да го освободим, защото притежанието на роби повишавало авторитета на съответния род. Инат дъртак.
Ханани слушаше всичко това и в същото време продължаваше да опипва ръбовете на белега. Заради непознатото досега усещане - не бе виждала много белези. Магията не оставяше следи. Погледът и забеляза друг дефект върху кожата на Принца - малка вдлъбнатина с размерите на стъклена монета, изрязана точно под основата на гръдната кост. Седна в постелята, изпълнена от любопитство и видя още два белега - един над бедрената кост и друг - в опасна близост до сърцето. Ако зад всеки от тях стоеше по една подобна история, нямаше какво да се чуди, че у този мъж е останал толкова малко покой.
Кожата около белезите бе мека като на бебе. Толкова нежна, а колко насилие бе изтърпяла. Тя прокара пръсти по цялото протежение на гръдната му кост, после проследи очертанията на мускулите по едната му ръка. В хода на своето обучение Ханани бе проучвала множество тела на Взети - знаеше наименованията на всяко сухожилие и всяка кост. Търсила бе из вътрешни органи без имена, за да открие вечно сменящата своето място душа, но всичко това бе по-различно от огледа на едно живо, дишащо и цяло същество. А колко малко бе нужно, за да се превърне устойчивата наглед цялостност в пепел. Един ден и Ванахомен щеше да заприлича на останалото от Мни-ини - нищо в малка урна. Всичко съществено от него щеше да се премести в Ина-Карек.
Толкова бе важно да се цени живота, да се пази и разбира в неговата завършеност, докато все още бе живот.
- Принце - проговори тя. Очите му бяха все така приковани в нея - сега леко озадачени. Нежният допир бе банбарски обичай, не гуджаарейски. Нейните проучвания го бяха объркали. - Ти гуджаареец ли си?
Той се вцепени, обзет от внезапен гняв.
- Отлично знаеш, че съм…
- Постъпваш много повече по банбарски, отколкото си даваш сметка, така ми се струва - каза тя и продължи да изучава тялото му. Сега бе насочила внимание към дишането. - И мисля, че знам защо е така. Тук е по-безопасно да бъдеш банбарец, а не гуджаареец. Всъщност по-лесно е да бъдеш какъвто и да е, само не гуджаареец. - Тя млъкна, все така с ръка върху корема му. Мускулите под дланта и бяха по-напрегнати, отколкото бе нормално. - Но дали не е преструвка? Нещо като маска, която си нахлузил отгоре? Или сам си се превърнал в тази маска? Питам, защото прояви към мене доброта, но и жестокост. И аз не знам кое от двете е твоето истинско Аз.
Коремът се надигна леко при вдишването, макар Ванахомен да запази миг мълчание.
- И двете, предполагам - проговори най-накрая. - Не е нещо, за което се замислям. Почти половин живот съм вече сред банбарци. Когато съм тук, мисля като тях. Дори самите ми мисли са на хакти. Но когато съм с теб или с твоя наставник… - Той въздъхна. - Май трябва да стана мъничко повече гуджаареец. Много странно е това усещане - да бъдеш двама души едновременно. - Подвоуми се за миг, а после отпусна ръка надолу и улови нейната. Усети го да търси лицето и. - Само че жестокостта не е банбарска черта, Ханани, ако това си имала предвид. Тази страна от моя характер си е също така гуджаарейска - идва от баща ми. Самата ти ми помогна да проумея това през последните няколко дни.
Тя кимна.
- Харесва ли ти тази черта? Да бъдеш свиреп като баща си?
Той не отговори известно време. Когато заговори, гласът му бе съвсем тих и изпълнен със срам.
- Не. Тя просто ми е необходима. Без нея нямаше да оцелея толкова дълго. Но не я харесвам.
Ханани кимна с разбиране. Стана права и си събу сандалите, за да се заеме с нелеката задача да се освободи от всички подрънкващи гривни и украшения, с които я бе накичила Яна-са. Прибра ги в специално предназначената за тях декоративна торбичка.
- Значи не си покварен.
Ванахомен се подпря на лакът и я погледна навъсен.