Тази напрегнатост не му хареса и Ванахомен започна да разтрива гърба и врата и.
- Ще наредя да откарват ранените по време на битката до основния ни лагер. И там ще можеш да ги лекуваш. А щом преодолеем градските стени, ще те върна в Хетава. Дотогава ще бъдеш мой лечител и ще лекуваш само моите хора. Ясно ли е?
Ханани го изгледа продължително и той се запита със закъснение какво би могъл да направи, ако сега каже не.
- Ще изчакам, докато прецениш, че е станало безопасно да лекувам и други, освен банбарци - промълви най-накрая тя. - Но само защото ако постъпя иначе, бих могла да причиня по-голяма вреда.
Ванахомен кимна с въздишка на облекчение. Останаха в това положение дълго, чак докато кървавочервеният овал на Сънната Луна започна да изпълва небосклона над каньона.
- Боли ли? - попита той, след като бе изтекло достатъчно време, за да минат към по-интимни въпроси.
- Малко съм охлузена, но не чак като за лечение. - Тя сви рамене. - Беше много внимателен. Благодаря ти.
Тревожеше го изненадата и от неговото внимание. Още повече го тревожеше явното безразличие към всичко, което се случи помежду им - все едно бе просто още един урок по сънуване - независимо от видимата промяна в поведението и. Заради всичко това Ванахомен изтърси:
- Съжаляваш ли, Ханани? Сега, след като има възможност да обмислиш всичко на свеж ум?
Тя въздъхна, но за негово облекчение, поклати отрицателно глава.
- А ти?
Доловил лекото напрежение в тялото и, Ванахомен се зарадва изненадан. Явно държеше на него достатъчно много, за да я интересува какво мисли.
- Само за това, че трябва да се прибереш в Хетава.
Тези думи като че ли я върнаха отчасти към унинието от преди малко, а и той отрезвя.
- Какво ще стане с теб? В Хетава?
Тя въздъхна.
- Ще разкажа на Супериора всичко, което съм извършила. Той ще ми наложи покаяние, макар че старейшините от моя Път също ще имат думата, а и Бирниците - понеже съм отнела живот. Но при всички случаи ще се разчуе, така че ще пострада най-вече репутацията ми. Мнозина твърдят, че жената не притежава самодисциплината, необходима за да служи на Богинята както трябва, а пък аз налях много вода в тяхната воденица.
Никак не му хареса, че и Бирниците ще имат глас при решаване на съдбата и. Ама хич.
- Нова глупост - каза той с убеденост, каквато не изпитваше в действителност. - Най-напред, никога не би могла да станеш Лечител, ако ти липсва самодисциплина.
- Но аз и не съм станала. Още не. А при това положение може и да не стана въобще. Мни-ини… Той бе моят герой в Хетава. Той… - Ханани замълча. Усети я да трепери.
- Ние с твоя наставник не бяхме приятели - промълви с известно неудобство Ванахомен. Усети, че го слуша с внимание. - Мисля, че виждаше у мен моя баща. А пък аз със сигурност виждах у него Хетава - както и у теб в началото. Но той бе силен и пламенен в убежденията си и дори аз трябва да призная, че го уважавах заради това. Не мога да си представя, че такъв човек ще те вземе под крилото си, без да е убеден, че си достойна да служиш на Хананджа.
- Но каква полза от това, ако никой друг не споделя неговото мнение? - В този глас нямаше никаква сила, а единствено примирение. И Ванахомен най-сетне разбра, че онова, с което се бори, не е съжаление, а отчаяние. Толкова силно, че тежеше като камък върху душата и. Тя си оставаше една жена в дълбок траур, независимо от необичайния начин, който бе избрала за прогонване на болката от своите мисли. Съвсем малко и трябваше, за да потъне цялата в кошмара на раните си.
- Значи не заслужават да останеш при тях - почти се озъби Принцът, ядосан вместо нея. - Помисли сама: Бирниците ти възлагат задача от особено значение, нали така? Наставникът ти смята, че си достойна за червената препаска; това поне ми стана напълно ясно. Унте и банбарците те уважават, уважава те дори моята майка, а това никак не е малко - можеш да ми вярваш.
Ханани не каза нищо, но той усети гърба и да се поотпуска под неговата длан. Доволен, Ванахомен се нагласи върху камъка и премести ръката си върху корема и.
- И друго - банбарци не биха го разбрали, но аз не лягам с всяка жена. Та ти можеш да родиш един бъдещ крал на Гуджааре.
Ванахомен не видя изражението на лицето и, но усети, че поглежда встрани.
- Никакво дете няма да има - каза жената. - Не му е сега времето.
Той примигна от изненада, но тя бе Лечител - трябваше да знае подобре. В първия миг остана разочарован, но после здравият разум си каза думата.
- Както и да е. - Погали бедрото и през полите, а след това хвана бузата и в шепа. - Макар и хубава, каквато си, толкова апетитна, каквато бе снощи, аз не бих откликнал в никакъв случай на желанието ти, ако не бях убеден в твоята сила и твоя разум, за да ги съзра в своите наследници.