- Капитане - извика на суа един войник откъм вътрешността на къщата. И Тианет осъзна чак в този момент истинската опасност. Откакто се бяха прибрали в имението снощи Тантуфи бе временно изолирана в един килер, докато имат възможност да я отведат в селската къща, което според плановете на Тианет трябваше да сторят слугите след падането на нощта. Но войниците вече претърсваха наоколо…
- О, не - прошепна Тианет. Бибики я погледна подозрително, а после мина покрай нея и войника, за да провери какво са намерили неговите хора. Тианет дочу приглушени гласове, а миг след това мъжете се върнаха. Един от тях бе хванал Инсурет над лакътя. Друг носеше Тантуфи.
Тя не можеше да ходи сама. Годините, прекарани в окови, си бяха казали думата - нозете и бяха тънички, а мускулите атрофирани до пълна безпомощност. Независимо от съня, който и бяха позволили в Гуджааре, прекараните без истинска почивка години ясно личаха в отпуснатите и преждевременно състарени черти на лицето, в мършавите крайници, излинялата коса и матова кожа, а най-вече - в огромните безумни очи. Войникът я носеше на ръце, опрял тялото и върху едното си бедро, а главата се люшкаше като вързана с канап назад.
- Мама, мама, мама, мама - шепнеше детето.
Веригата, която войниците бе трябвало да счупят, за да я
освободят - Санфи криеше ключа от Тианет - висеше от единия и глезен.
Тианет се втурна към Тантуфи, но застаналият до нея кисуатец я хвана за ръката и я дръпна назад. Инсурет, която се тътреше послушно покрай другия натрапник, потрепери, дочула този глас.
- Какво търси това нещо тук?
Санфи пристъпи към Бибики.
- Не можеш да… - Друг войник насочи меча си към него, преди Санфи да приближи. Той замръзна на място.
- Господарю Санфи - заговори с укор Бибики, вперил пълен с неприкрито любопитство поглед в Тантуфи, - казаха ми, че имаш жена и само една дъщеря.
- Моля те - отвърна Санфи. - Жена ми е болна. А това дете… - Погледна към Тантуфи и после настрани. - Сам виждаш, че и тя не е добре. Пусни ги, моля те, а също и моята Тианет.
В някой друг живот и при други обстоятелства, Тианет щеше да се разсмее. Баща и не би молил никога заради самите Инсурет или Тантуфи.
- Какво им е? - Бибики подхвана главата на момиченцето с изненадваща нежност, за да се вгледа внимателно в очите, които се въртяха безцелно. Топката в стомаха на Тианет се поотпусна, когато забеляза усилието да не я нарани.
- Отколешна беда - отвърна Санфи. - Предава се в рода ни по женска линия. Нуждаят се от постоянни грижи.
Бибики го погледна меко.
- Могат да разчитат на такива в града.
Тианет отново понечи да пристъпи напред, макар и не толкова рязко, че войникът да я задърпа пак.
- С най-голямо уважение, господарю, но моят баща и аз, както и слугите в тази къща, най-добре знаем как да се грижим за тях. В града…
- Нямам намерение да ги водя в Хетава за лечение, ако от това се опасявате. Разбира се, че ние, ловците, също като вас, шуна, не бихме допуснали подобно нещо. - Бибики даде знак на войника да крепи главата на момичето вместо него и мъжът се подчини. След това, отново с безмълвен жест, нареди да пуснат Инсурет и Тантуфи.
В същата секунда Инсурет освирепя и налетя върху детето със свити като нокти на орлица пръсти.
- Махайте това чудовище от погледа ми! Удавете го, изгорете го, пребийте го, убийте го, разкарайте го, махнете го от мислите ми, махнете го от този свят!
Войникът, който до този момент я бе държал здраво, се стресна до такава степен, че едва не я изтърва. Това бе достатъчно за жената да докопа редките къдри на Тантуфи. Задърпа ги с такава злоба, че ясно пролича желанието да и прекърши шията. Лицето и бе изкривено в гримаса на безумна радост. Започна да грачи.
- Удавете го изгорете го пребийте го…
- Недей! - Тианет хвана ръцете на майка си, преди да за-скубе втори път. - Мамо, недей!
Войникът успя да улови отново Инсурет и я задърпа назад, но тя се бе вкопчила в косите на детето като пиявица и ръмжеше несвързани дивотии. Единствена Тантуфи запази мълчание - и спокойствие, макар Инсурет да дръпна главата и още веднъж.
Санфи пристъпи намръщен напред. Бибики посегна към късото си копие, но на Тианет и бе дошло вече до гуша.
Завря глава в безумното лице на своята майка и я принуди да срещне погледа и.
- Затова те мрази той - каза и Тианет.
Инсурет се отдръпна като опарена. Престана да се мята, а ръката и увисна безчувствена.
- К-какво?
- Виж се само. - Тианет искаше да изрази колкото се може по-голямо презрение. Не се оказа трудно. - Себичен, пълен с омраза звяр, сляп за болката на собствените си плът и кръв, толкова озлобен, че може да убие и дете. Кой мъж би пожелал такова чудовище?