Очите на Инсурет се насълзиха.
- Да, но… - Лицето и се сгърчи. Тя пусна косите на Тантуфи и закри лице с длан. - Ти не знаеш какво ми беше. Да те нося в себе си, да чувам как шепота на сънищата ти преобръща моята душа… - Но ето че настроението и се промени като насън. Тя погледна втренчено към Тианет между разперените си пръсти. - Щях да забравя. Ти много добре знаеш какво е, нали, курво продажна?
Отметна глава назад и се опита да наплюе дъщеря си, но Тианет и заши такъв шамар, че главата на майка и климна настрани. Инсурет примигна от смайване. Тианет се обърна към Бибики:
- Сам виждаш, господарю: баща ми знае какво говори. -Направи безуспешен опит да прозвучи безразлично. Бе страшно разгневена, истински разгневена на онова, което майка и стори на Тантуфи. Гласът и потреперваше от ярост. - Само той и аз можем да се грижим както трябва за тези членове на нашето семейство.
Но Бибики я погледна особено. Присви очите си на лов-джия към Тантуфи, а сетне пак към Тианет.
- Да, разбирам - каза най-накрая тихо. - Детето ти е дъщеря, а не сестра.
Тианет не отговори, но вътре у нея се развърза стегнат възел от нерви. Облекчение ли бе това? Може би да. Трябваше да напрегне всички сили, за да не се усмихне на Бибики. „Карай нататък“ - каза си тя обнадеждена. - „Толкова бързо се ориентираш, толкова добре, ловецо. Прозри и останалото, хайде, кажи го на глас.“
Санфи стоеше до нея като замръзнал, макар да бе изписал усмивка върху лицето си.
- Догадката ти е правилна, господарю - проговори той. Погрижи се и за това, да добави лек привкус на срам в тона си. До-стопочтен благородник се вижда принуден да признае позорна, но незначителна семейна тайна. Тианет се запита да не би да е репетирал тези няколко думи в течение на последните шест години. - Когато научихме за нейното състояние, изпратихме я при роднини в Кисуа за една година. Някакво местно момче, абсолютно неподходящо. Налагаше се да запазим ненакърнени брачните и перспективи. Сигурно ще ме разбереш, ако самият ти си семеен.
- Засега не съм - отвърна Бибики, като го погледна с нескрита погнуса. - Но дори и да бях, не допускам, че щях да падна до там да направя дете на собствената си дъщеря.
Тианет затвори очи за момент и потъна в блажената наслада на човек, останал без грозни тайни. Би заобичала този Бибики, стига да и бе останала любов за когото и да било другиго, освен за Тантуфи.
Санфи целият се сгърчи от тези думи, истински сконфузен за първи път, откакто го помнеше Тианет.
- Ами, аз… - започна той. Отвори още един-два пъти уста, без да пророни звук и накрая потъна в мълчание. Вероятно не бе упражнявал точно тази реплика.
Бибики изсумтя.
- Е, май имате много неща за оправяне тук, господарю Санфи. - Обърна се и даде знак на войниците да се строят зад гърба му. Застаналият до Тианет посегна да я поведе, но тя тръгна, преди да я докосне.
- Тианет… - Гласът на Санфи бе пълен със страдание. Тя се обърна да го погледне. Баща и направи крачка към нея. - Тианет, никога не съм искал… Не беше… Разбираш ме, нали?
Никога не го бе разбирала. През дългите години, откакто за първи път се напъха в леглото и, след всички жестокости оттогава насетне, така и не можа да разбере какво го кара да върши това. С течение на времето бе престанала да си задава този въпрос - какво значение имаше защо го прави? Но привичката да му се подчинява, да му угажда, бе твърде дълбоко вкоренена у нея, за да го отмине просто така.
- Разбирам, татко - отвърна тя. Той светна цял от радостно облекчение.
- Не се притеснявай - каза и пламенно. - Ще ида при самите Протектори, ако се наложи, но ще те освободя. Не се притеснявай.
Тя не се притесняваше. Хич не я интересува какво ще се случи с нея, с Инсурет, или пък с него самия. Въобще не и пукаше какво си мислят кисуатците, от които нищо лошо не бе видяла, за роденото от собствения и баща дете. Те показаха повече внимание и нежност към него, отколкото собственото и семейство. Не можеха да и сторят нищо по-страшно от онова, през което бе вече минала.
Но Тианет склони глава към своя баща. Все пак той можеше да и бъде от полза. После приближи Тантуфи.
През цялото време, докато траеше техният диалог, Бибики я бе наблюдавал внимателно с вид, сякаш чете всичките и мисли. А може би го правеше - тя не се и опита да ги прикрива.
Никога не бе опитвала - Санфи винаги успяваше да разбере онова, което го интересува. Когато Бибики сведе глава в нейна посока, което можеше да е израз на уважение или на най-обикновена любезност, тя кимна в отговор. И той можеше да и бъде полезен. Много отдавна усвои този урок от своя баща - полза може да се извлече от всекиго и никой не заслужава доверие.