Някой потропа по стената на шатрата и мъжки глас извика Янаса по име.
- Тук съм - обади се тя и непознат младеж, не много по-възрастен от Ханани и с красиви очи и дълги мигли над булото, провря глава в цепката. Каза нещо на хакти и Янаса кимна. Младежът поздрави мълком Ханани и изчезна.
- Хубав е, нали? - Янаса се ухили срещу ококорената Ха-нани. Тя се изчерви.
- Т-той има хубави очи.
- О-хо! Хич да не си го погледнала, мишленце - той си е мой. Грънчарят на племето - не ходи на война, слава на боговете. Вана бе последният воин, с когото съм си имала вземане-даване. Той ме и отказа от тая пасмина още преди години. - Извърна се от Ханани, за да вдигне едните дисаги, като и даде знак да се погрижи за вторите. - Пък и един грънчар може да използва ловкостта на ръцете си на всякакви места…
Ханани ахна и закри уста с шепа, за да потисне смеха.
- Янаса!
- Ми така си е. - Жената се усмихна самодоволно и вдигна завесата, за да пропусне Ханани навън. - Ела сега с мене, да ти покажа едно чудо.
Ханани я последва през лагера, като кимаше в разни посоки към хора, които познаваше или бе лекувала. Някои продължаваха да не отвръщат на поздрава и, а няколко млади жени не и говореха от нощта, която прекара с Ванахомен. Все пак тези, които отговаряха, бяха повече, и Ханани остана изненадана при мисълта колко много от тях познава, макар и бегло. А бе живяла тук по-малко от месец - нищо, че и се струваше далеч по-дълго.
Стигнаха скалата, надвиснала над каньона, и Ханани спря като омагьосана.
Долу, от стена до стена и от двете страни на реката, бе пълно с дълги редици народ. Онова пред очите и сигурно бе само част от цялата армия, която бавно се източваше под строй от каньона, за да започне дългия преход. Ханани почти усети вкуса на силното им желание да влязат в бой, понесено из въздуха от поривите на вятъра, също като праха, вдигнат от конските копита. Усещането нямаше нищо общо с мира и покоя, но тя не намери сили да го осъди и пропъди от себе си. За нейна голяма изненада то се оказа възбуждащо, обнадеждаващо. С помощта на тези воини Гуджааре сигурно щеше бъде освободена. Те несъмнено щяха да възстановят мира за нови хиляда години.
Янаса я стресна здравата, когато изрови от неведома гънка на дрехите си нож. Вдигна го над главата си и нададе прони-зителен напевен вик: Би-ю-ей! И преди Ханани да се усети, наоколо се надигнаха други викове. Тя се огледа, за да види застанали около тях почти всички жени от племето. Изпращаха войската на бой. И те размахваха оръжие, надавайки този нечовешки вик.
Някой докосна ръката на Ханани. Тя се извърна и видя до себе си Хендет.
- Пей - заповяда старата жена с дълбок глас на гуджаарейски благородник. - За победоносните воини. За мир и по-малко жертви, ако предпочиташ, за скорошен край на цялата бъркотия. Приеми го като молитва, но пей. - И за да смае окончателно Чирак-Лечителя, Хендет също извиси глас в по-нисък, но съвсем не по-малко варварски вик. Нещо на суа.
Много странен обичай, но Ханани проумя неговия смисъл. Тя нямаше оръжие - отказа да носи, дори след случая с Азима. За нея тези предмети нямаха друго предназначение, освен да причиняват болка. А тя уби Азима с голи ръце, нали? Макар и дар от Богинята, магията бе едновременно полезен инструмент и смъртоносно оръжие, не по-различно от който и да било нож.
И така, Ханани вдигна колебливо ръка над главата си. Затвори очи, пое въздух, плю на приличието и се присъедини към женското сбогуване. Извика името на Хананджа и превърна думата в молитва, а мислено повтаряше: „Нека скоро пак бъде мир, за мен и за тези хора, а когато всичко приключи, не ми вземай нищо повече.“
Когато въздухът и свърши, а викът на жените започна да отслабва, Янаса я потупа по рамото. След като се поклони над две ръце към Хендет, която и отговори с царствена грация, Ха-нани хукна след банбарката към стълбите, за да се спусне в дъното на каньона. Там я чакаше с тревожен вид Таса, хванал юздата на оседланата кобила. Той и две други момчета привързаха дисагите към седлото. Ханани възседна Дака, която риеше с копито от нетърпение да се присъедини към другарите си. Отминаваха последните редици воини, следвани от ковачите, ловците и останалата част от обоза.
Най-накрая напълно готова, Ханани погледна надолу към Таса и Янаса и гърлото и се сви.
- Янаса…
Жената поклати глава.
- Никакви сбогувания. Носи лош късмет.
Ханани кимна, но не преглътна благослова, след като не можеше да се сбогува.
- Остани в Нейния покой насън и наяве, Янаса. И знай, че ще се видим отново в единия или в другия свят.