Намираше се сред варвари.
Бирник Ниджири я бе изоставил сред варвари.
Намираше се сред варвари и те щяха да я измъчват и убият, да пратят душата и да витае сред ужасите на сенчестите селения…
В този кръг горе-долу се въртяха всички мисли на Ханани по време на четиридневния преход до лагера на Банбара. Наложено бе ускорено темпо - ситен тръс от ранни зори до пладне, почивка през най-горещите часове от деня и още път до след залез. Мускулите на Ханани, изтормозени от ездата още преди срещата с варварите, престанаха да протестират още на втория ден, а на третия цялото и тяло стана като чуждо. Лекуваше нараняванията си, но на тяхно място се появяваха нови.
Домакините не бяха никак дружелюбни. Всеки банбарски воин носеше една и съща по цвят и кройка туника плюс роба във всякакви разцветки. Освен тях и сложно навит тюрбан със свободен край - було - за покриване долната част на лицето. Не сваляха булата си и насън. Имената си съобщаваха в изключително редки случаи, така че Ханани трудно ги различаваше един от друг. Онзи, когото Ниджири назова „Принц“, почти не им проговори, ако не се брояха излайваните заповеди - явно тяхното присъствие го дразнеше повече от всичко друго. Останалите банбарци следваха неговия пример в отношението си към заложниците, макар Ханани да улавяше от време на време по някой любопитен поглед. Нямаше представа - и не искаше да има - с какво буди толкова голям интерес.
Най-често им обръщаше внимание Унте, водачът на племето, който ги засипваше с въпроси на бърз, но труден за разбиране гуджаарейски. И той като Принца носеше роба и було с цвят на индиго, но бе по-нисък, така че го разпознаваха, когато приближаваше, и имаха време да се приготвят за водопада от въпроси. Харесва ли им пустинята? Мни-ини, който още кипеше от яд заради решението на Ниджири, отговори не съвсем дипломатично с: „Не ни харесва“. Но неговата враждебност сякаш забавляваше банбареца. От колко време служат в Хетава? Вярно ли е, че сънуват в будно състояние? Че могат да приспят, когото си поискат, посред бял ден? Как лекуват?
Мни-ини се стараеше да отговаря колкото е възможно по-обстоятелствено, но Ханани не намираше сили да откликне на това внимание. Сърцето и умът и бяха замръзнали още от мига, в който Бирникът и напомни, че е приела да се подложи на изпитание. Очаквала беше… Е, не е ясно какво точно беше очаквала. Но не и това.
Унте май нямаше нищо против нейното мълчание. Непрекъснато и отправяше нещо като поклон, навярно израз на уважение. Забеляза, че Мни-ини не беше почетен по същия начин.
Вечерта на четвъртия ден, тъкмо когато слънцето накара главата и отново да закънти свирепо, Ханани забеляза, че обраслото с храсталаци пространство пред тях започва да се спуска към огромна цепнатина с неравни ръбове. Те продължиха напред и завиха към каньона с явното намерение да навлязат в него, вместо да го заобиколят. Тръгнаха по пътека, която се спускаше към затворено между две високи и нащърбени стени дъно, и тогава Ханани усети мирис на вода. Той бе едва доловим - нищо общо с плътното тинесто ухание на реката в Гуджааре, - но след толкова дни на пясъци и слънце носът и явно бе започнал да реагира и на най-малкия признак за влага. Дака, усетила същото доста преди нея, неуморно се опитваше да подкара конете пред себе си по-бързо. Но те, привикнали към този преход, продължаваха с уверената и равномерна стъпка, с която бяха успели да изминат цялото разстояние до тук.
Околността започна рязко да променя вида си. Когато навлязоха по-навътре в каньона, пред погледа и вместо безцветните пустинни драки започнаха да се мяркат дървета и даже зелена трева. Тук скатовете бяха високи и отвесни, сякаш из-рязани с гигантски нож. Бяха наситено червени на цвят - благодатна промяна след неумолимия жълтокафяв безкрай на пустинята. Зеленината на растителността - макар по-бледа от тази на богатата, наторявана с приливна тиня гуджаарейска почва - бе достатъчно ярка, за да заслепи очите на Ханани.
С приповдигнат дух, тя се огледа и забеляза, че банбарците също са се оживили - някои дори се шегуваха помежду си. Един вдигна ръка и Ханани ахна, когато проследи с поглед указаната посока. Върху най-високия скален ръб на каньона имаше някаква фигура!
Преди да извика обаче, Мни-ини я сръчка и посочи другаде. Между дърветата се виждаше лъкатушна рекичка. Тя бе толкова малка, че Кръвта на Богинята би могла да я изгълта, без въобще да се забележи, но в нея несъмнено течеше - бърза и освежителна - питейна вода. Откъде се бе взела посред пустинята?
Унте се позасмя на объркването и, докосна я по ръката и посочи. На фона на вечерния небосклон далеч отвъд зъбатите стени на каньона едва личаха група заоблени белокапи планини.