- Зиме там сняг вали - поясни той. - Знаеш какво е сняг?
- Чела съм - отвърна тя. - Дъжд и роса, станали твърди от студ, нали?
- М-м-м. Сняг там в зимата. Топи от слънцестой до пролет - вие нарича прилив сезон. Тука прилив също. Малко. - Усмихна се и направи жест с ръка, за да покаже колко е нищожно в сравнение с годишните потопи в Гуджааре. - Там потъва под пустиня, но тука всичко зелено. Съхне есен до зима и после от слънцестой пак. Сега започва.
Ханани кимна. Учудването и надделя над притеснението да разговаря с чужденец. Доста окуражена, тя посочи към ръба на скалата, където бе видяла нещо като детска фигура.
- А там?
Не можеше да види лицето зад булото, но кожата около очите му се нагъна в ситни и дълбоки бръчици, като че предизвикани от усмивка.
- Ще видиш.
Следваха коритото на реката по дъното на каньона, пре-цапваха от време на време през някой неин приток, докато най-накрая, след един завой, излязоха на просторно тревисто поле. Под северната стена имаше ограждение, пълно с коне и камили, които се щураха насам-натам, надаваха приветствени ревове към новодошлите и развяваха възбудено опашки. Дечурлига с открити лица махаха за поздрав към завръщащия се отряд. Мъжете около Ханани започнаха да им подвикват на неразгадаем хакти - от всички страни долитаха ответни викове, дори отгоре, както и стана ясно. Когато вдигна глава, щеше да замръзне на място, ако не беше Дака, решила на всяка цена да не изостава от другите коне.
Горе на самия ръб на скалата имаше цяло село. Онова, което успяваше да зърне, трябваше да са шатри - сводести кръгли конструкции, окичени с кожи и други украси в различни землисти тонове. Някои от постройките обаче бяха издигнати от пясъчен кирпич - постоянни жилищни сгради, складове и само Богинята знаеше още какво. Издигаха се върху самите скални тераси! И всички - на стотици стъпки над дъното на каньона.
Керванът спря при ограждението. Откъснала очи от терасите, Ханани последва примера на своя домакин - слезе от седлото и се опита да отвърже дисагите. За голяма нейна изненада той я отпъди и дойде да ги свали вместо нея. След като ги отвърза, метна торбите през рамо и се поклони, преди да тръгне с тях нанякъде. Но не отиде далеч - само до Принца, комуто предаде дисагите. Без изобщо да се ядоса, той го изгледа озадачен, а Унте посочи с глава Ханани, за да е ясно чии са.
Принцът - още по-изненадващо - доби виновен вид. Пое дисагите с едва чути извинения към Унте, а сетне приближи двамата Лечители.
- Децата ще се погрижат за конете ви, след като сме вече в… - Каза нещо на бърз хакти, но Ханани долови само думата Мерик. Това бе името на един от боговете, майстор, който стрива на чакъл и прах планини, за да запълва с тях долините. - Тук е домът на племето Юсир. Елате с мен.
Това бе повече, отколкото бе казвал на заложниците през целия път до тук. Те забързаха подире му - и двамата схванати и обзети от болка след мъчителните дни езда, а той пое към скалите с дълги отривисти крачки. Когато стана ясно, че се е насочил към една от въжените стълби, закрепени към скалната стена, Ханани забави ход.
Принцът спря при стълбата. Мни-ини погледна нагоре и въздъхна.
- Предполагам, че няма друг начин?
- Никакъв - отвърна Принцът и Ханани долови за пръв път присмехулна нотка в гласа му. - Макар че можете да прекарате нощта и тук, ако катеренето ви притеснява чак толкова. Наоколо няма други опасности, освен малко скорпиони, както и пет-шест вида отровни змии, но иначе…
- Качваме се горе - заяви бързо Мни-ини.
Принцът повика с ръка Ханани и и даде знак да тръгне първа. Тя преглътна с мъка, доближи стълбата и погледна нагоре. Толкова бе високо!
- Просто се катери - проговори Принцът. - И не поглеждай надолу. Първия път е най-добре да се направи бързо.
Което я накара да се сети - и поуспокои, но съвсем мъничко, че и за него е имало първи път. Погледна Мни-ини, за да се увери, че и той се страхува не по-малко от нея. Но успя, все пак, да изцеди една измъчена усмивка.
- Давай - насърчи я той и метна дисагите на рамо, както бяха направили банбарците. - Тръгвам веднага след теб. И помни: само единият от нас може да падне - другият трябва да го лекува.
Ханани неволно се засмя.
- Добре, Братко. - Малко отпусната от страха, тя хвана дървеното стъпало и се заизкачва толкова бързо, колкото смееше. Щом веднъж започна, стана по-малко страшно - стълбата бе здраво направена и закрепена към скалата с множество клинове и куки. Преди да се усети, стигна горе и стъпи отново на твърда почва. Обърна се и…