… замръзна на място. Дъхът и секна.
Пред нея се простираше каньонът, цял в пламтяща светлина, очертан от остри сенки под синевата на един небосклон, безкраен като Морето на Славата. Животните в ограждението долу бяха мънички като детски играчки, а близката хлебна нива - тъмнозелени редове сред по-светлите вълни на лъхнати от вятър треви. Рекичката се виждаше като тънка нишка, блещукаща между дърветата с отразени от залеза отблясъци. Качвала се бе нависоко и преди - по най-горните етажи на Хетава, но никога не бе виждала подобно нещо.
Онемяла от благоговение пред тази красота, тя си стоеше все така неподвижна, когато до нея изникна Мни-ини. Той проследи погледа и, а след това надникна надолу, покрай току-що изкачената стена. Потръпна и бързо отстъпи три крачки назад.
- Индете етунут Хананджа…
- Енубе аннете - каза Принцът, като стресна и двамата. Изникна зад тях, все още с дисагите на Ханани на рамо. Когато се обърнаха към него, видяха, че и той се наслаждава на гледката. - Тя обръща Своя взор само към оня, който го заслужава, жрецо. Елате.
Поведе ги през лагера на Банбара. Въпреки чудатото си местоположение той не се различаваше особено от крайречните села в Гуджааре. Вместо с постоянни постройки обаче наоколо бе пълно с шатри. Бяха групирани в кръгове от по три-четири, с входове, насочени навън, като всеки кръг бе отделен на някакво разстояние - понякога зона за работа - от другите. Малкото постоянни тухлени постройки изглежда имаха производствени функции - тя зърна разпалена пещ в една от тях, а откъм друга дочу звънко дрънчене на метал. Ковачница. И воден резервоар, и хамбар за зърно. Съвсем като в гуджаарейско село.
Хората бяха различни, разбира се. Ханани нямаше никаква представа за техния произход - от незапомнени времена си бяха в пустинята, още преди основаването на Гуджааре, но очевидно не смесваха така разюздано своята кръв, както го правеше народът на Хананджа. И все пак, мярваше тук-там бадемови очи, по-светла или по-тъмна кожа. Мнозинството бяха с тен на светлокафяв мрамор и с остри черти, които напомняха на Ха-нани военната каста в Гуджааре. Мъжете носеха същото облекло като войниците, които я бяха превели през пустинята, макар тук да забеляза по-изискани вариации - меки тъкани, мъниста, ширити, по-ярки цветове и по-дълги була.
Тя забеляза, че всички я гледат с подозрение и вдигат нагоре булата си, когато двамата с Мни-ини минаваха покрай тях.
Жените бяха друга история. Първите няколко забеляза скупчени около огън за готвене - наблюдаваха я с нескрито любопитство. За разлика от мъжете, ходеха с голи глави и открити лица, а прическите и украшенията им бяха достатъчно изискани, за да впечатлят и най-хедонистичната висша каста на Гуджааре. Ханани не можеше да откъсне очи от жените със златни верижки от ноздрите до ушите, с вплетени в косите седефени украшения и с оцветени в синьо, зелено или шокиращо бяло клепачи. Дрехите им бяха по-прилепнали и яркоцветни от тези на мъжете и бяха пристегнати с колани около кръста или бедрата и с бухнали ръкави, събрани с гривни на китките.
След като престана да зяпа облеклата и украшенията, Ха-нани обърна внимание на лицата им - не така подозрителни като на мъжете, но и не по-дружелюбни.
Когато техният домакин спря пред голяма шатра, тя се загледа за миг в слънчевия герб над входа. Бирник Ниджири бе назовал този мъж Принц, но какво означаваше това? Никакъв Принц не бе имало в Гуджааре, откак Крал Еникет се бе възка-чил на Трона на Сънищата. Макар, разбира се, да бе оставил след себе си множество четворки деца…
Тя погледна мъжа, наречен Принц, и видя, че я наблюдава с враждебна предпазливост.
- Това е дома на майка ми… - Добави нещо на банбарски, което прозвуча като аншерат. - Нейното огнище, нейна територия. Няма да я обиждате.
Ханани примигна от изненада, понеже подобна идея не би могла да и дойде наум. Тя отново погледна герба, неповярвала на очите си.
- Майка ти е от родословието на Залеза?
- Тя е първа съпруга на Краля, който управлява днес в Ина-Карек.
Мни-ини затаи дъх и зяпна мъжа, сякаш го е срещнал току-що.
- Ти си Ванахомен! Оня, който според очакванията на всички трябваше да стане следващия Принц.
Погледът на Принца стана по-малко враждебен, но Ханани не успя да разгадае новото чувство в него. Беше обаче за предпочитане, каквото и да бе.
- Така ли? Явно никой не е познавал баща ми както трябва.
Мни-ини изглеждаше объркан. Ханани се осмели да попита:
- Но нали те е избрал за наследник?
- Принцовете на Залеза определят своите наследници само условно. В крайна сметка управлява онзи, който има силата да завладее и задържи трона. Аз смятам да стана този някой.